Джо Аберкромби - Половин война

— Името му е Рейт — смотолеви Скара. — Може поне да го наричаш по име.

— Благословена си от Той-който-посява-семето — каза тихо майка Ауд.

— Проклета, искаш да кажеш — натърти Скара, въпреки че знаеше, че вината за това беше изцяло нейна. — Когато не знаеш дали ще преживееш нощта, не се замисляш много за утрешния ден.

— Човек не може да прави винаги най-мъдрия избор, кралице моя. Какво смяташ да правиш оттук насетне?

Скара увеси глава и я сграбчи в ръце.

— Боговете да са ми на помощ. Нямам никаква представа.

Майка Ауд клекна пред нея:

— Може да износиш детето. Можем дори да го запазим в тайна. Но има рискове. Както за теб, така и за трона ти.

— Или? — Скара вдигна глава и я погледна в очите.

— Можем да накараме кръвта ти да дойде отново. Има начини.

Скара усети устата ѝ да пресъхва:

— Има ли рискове в това?

— Известни. — Майка Ауд отвърна спокойно на погледа ѝ. — По-малки, по моя преценка.

Скара постави ръка на стомаха си. Не беше по-различен от всеки друг ден. Все така се бунтуваше. Нито следа, че в него расте живот. Мисълта, че може да се отърве от него ѝ донесе единствено облекчение. Може би примесено с известна доза вина и отвращение от себе си за това, че изпита единствено облекчение.

Но в последно време ставаше все по-умела в трупането на съжаления.

— Искам да го махнеш — прошепна тя.

Майка Ауд взе внимателно ръцете ѝ в шепите си:

— Когато се върнем в Тровенланд, ще приготвя всичко. Не мисли повече за това. Имаш достатъчно грижи на главата си. Нека аз се погрижа за тази.

Скара преглътна сълзите. Понасяше заплахи, гняв, беше се изправяла лице в лице със Смърт без да пророни сълза, а сега, малко добрина и беше готова да се разплаче.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Трогателна сцена!

Майка Ауд се изправи бързо и когато се обърна, стоеше лице в лице с току-що влезлия в малкия двор дядо Ярви.

Все още носеше обикновените си дрехи. И същия стар, препасан на кръста му меч. Все още носеше жезъла на Гетланд, само дето сега, след като уби с него Яркия Йълинг, той изпращаше друго послание. Но имаше и промяна. Беше провесил на гърдите си огърлицата от шумолящи, ситно изписани листчета пергамент, които някога носеше баба Вексен, но вече беше добавил свои към тях. Лицето му също беше някак променено. Имаше горчивина в усмивката му и жаден блясък в очите, които Скара не беше забелязала досега. Вероятно беше наложил това сурово изражение като маска на лицето си, след като се беше нанесъл в Кулата на Събора. Или пък просто се бе отказал от миловидната, зад която се беше крил досега.

Прекалено често ставаше така, че когато човек е изправен пред голямо зло и когато най-после успее да го победи, вместо да изгради нещо ново на мястото му и започне на чисто, просто заемаше мястото му и продължаваше постарому.

— Дори моето каменно сърце се сгрява при такава демонстрация на близост между управник и пастора ѝ. — И Ярви се усмихна, но в усмивката му нямаше никаква топлота. — Ти си жена, която вдъхновява хората към лоялност, кралице Скара.

— Няма магия в това. — Скара се изправи бавно и приглади внимателно предницата на роклята си. Направи същото и с лицето си, не искаше да издаде мислите ѝ, точно както я беше учила майка Кайър. Нещо ѝ подсказваше, че сега ще се нуждае от всеки урок на майка Кайър, че и повече. — Просто се отнасям с хората така, като искам те да се отнасят с мен. Владетелят не може да е само безмилостен, дядо Ярви. Владетелят трябва да проявява щедрост, също милост и състрадание.

Първият пастор се усмихна така сякаш беше изправен пред наивно дете:

— Очарователно, кралице моя. Разбирам, че се готвиш да се върнеш в Тровенланд. Трябва да поговоря с теб преди да го направиш.

— Просто да ни пожелаеш хубаво време за плаване, дядо Ярви? — Майка Ауд скръсти ръце на гърдите си и се обърна към него. — Или по държавни въпроси?

— По въпроси, които смятам да обсъждам насаме с кралицата — отвърна той. — Можеш да си вървиш.

Тя извърна очи и погледна въпросително Скара, но тя ѝ кимна одобрително. Някои опасности просто трябва да посрещнеш сам.

— Аз ще съм вътре — каза майка Ауд, пристъпвайки прага на малката врата към къщата. — Ако имаш нужда от мен, за каквото и да било.

— Няма да се наложи! — Бледосивите очи на Първия пастор спряха върху тези на Скара и погледът им беше леден като сняг. Гледаше я като човек, убеден в победата си преди още да е седнал зад игралната дъска. — Как отрови Гром-гил-Горм?