Джо Аберкромби - Половин война

— И кой печели?

— Ти — изграчи Кол, без да вдига очи от пръстите си, но побърза да се поправи, — ние, искам да кажа. Гетланд. Ние. Ако не бяха изгорили къщата ѝ, Скифър нямаше да дойде на север. Без Скифър, нямаше да предприемем пътуването до Строком. Без ходенето до Строком, нямаше да имаме елфически оръжия. Без елфически оръжия, нямаше да има победа при Бейлова крепост. Без победа при Бейлова крепост…

Тежестта на сакатата ръка на дядо Ярви на рамото му го накара да спре.

— Бъдещето е обвита в мъгла земя. Наистина ли смяташ, че съм способен да предвидя и планирам всичко това?

— Вероятно…

— Значи ме ласкаеш и обиждаш едновременно. Винаги съм казвал, че властта изисква едното ти рамо да е в сянката. Но не и двете, Кол. Скифър е наш приятел. Наистина ли смяташ, че съм способен да изпратя хора да я убият? Да изгорят децата ѝ?

Вглеждайки се в бледосините му очи, Кол се замисли дали имаше нещо, на което Първият пастор да не е способен. Но имаше толкова доказателства, колкото майка Скаер, и два пъти по-малко шансове за успех от нея, затова насили усмивка на лицето си и поклати глава:

— Не, разбира се. Просто ме… мъчеше мисълта, нищо повече.

Дядо Ярви се обърна и продължи.

— Е, ако ще бъдеш пастор на Гетланд, не можеш да оставиш подобни неща да те тормозят така лесно.

Подхвърли го просто ей така, като човек, дресиращ куче и естествено, като всяко кутре, Кол се хвърли през глава.

— Аз? — Той се завтече да догони учителя си. — Пастор на Гетланд?

— Бях на твоята възраст, когато поех жезъла от баба Гундринг. Знам, че не си уверен в себе си, но аз не се съмнявам в уменията ти. Крайно време е да издържиш изпита, да положиш клетва и да станеш пастор. Ще седиш до Черния трон, ще бъдеш отец Кол и твое наследствено право ще бъдат билките, книгите и благото слово.

Всичко, което някога е искал. Уважение, авторитет и възможността да насочи уменията си в правилната посока. Отец Кол. Най-доброто, на което е способен. Защо тогава само мисълта за това го изпълваше с ужас?

Доковете гъмжаха от народ. Хората се пазаряха, спореха, заплашваха се на шест познати на Кол езика и поне още шест, които не беше и чувал. Едни кораби акостираха, други потегляха обратно в морето, оплитаха гребла и те тряскаха едни в други и стържеха в пристаните.

Мнозина напускаха града заради несигурността, последвала смъртта на Горм. Шенд вече си бяха тръгнали с плячката си, недоволни, че са получили само част от обещаното им. Тровенландци си тръгваха, за да се заемат с изграждане на разрушеното във войната, ферми, градове, цялата им страна се нуждаеше от работа. Без веригата на шията на Горм, около която да се сплотят, ванстерландци вече се бяха разделили на враждуващи групи и бързаха да тръгнат преди идването на зимата, за да пазят онова, което им принадлежеше, или да се впуснат в преследване на онова, което принадлежеше на други.

— Много народ си тръгва — отбеляза Кол.

— Вярно. — Дядо Ярви въздъхна доволно при вида на цялото това многолюдие на доковете. — Но и много пристига.

Имаше доста търговки от Гетланд, пристигнали по заповед на кралица Лейтлин, за да започнат събиране на такси от всеки преминаващ през протоците кораб. Надъхани молитвоплетци също, нетърпеливи да погнат свещениците на Единствен бог, за да се пеят отново песните на върховните богове на всеки ъгъл в Скекенхаус. Всеки следващ ден все повече безимотни воини се стичаха в столицата и биваха наети от дядо Ярви. Крачеха наперено с прясно изрисуваните си с орела на Събора щитове.

— Носят много мечове със себе си, тези новодошли — промърмори Кол.

— Самата истина. Трябва да се уверим, че баща Мир ще се усмихва дълго над земите ни.

— Че откога баща Мир се усмихва на мечове?

— Само половината война се води с мечове, Кол, също както само половината мир се поддържа с плугове. — Ярви постави саката длан на дръжката на стария меч, който продължаваше да носи. — Поставено във вярната ръка, острието е праведен инструмент.

Кол изпроводи с поглед група от воини, наперени с новите си оръжия, като млади жени с току-що окачени на шиите им ключове.

— А кой решава чия е вярната ръка?

— Ние. Длъжни сме. Дълг на всеки управник е да остави настрана детинската си наивност и избере по-малкото зло. Иначе светът ще бъде обгърнат в хаос. Не те измъчват още съмнения, нали Кол?

— Съмнения? — Богове, та той бе изтъкан от тях. — Не, не, не, в никакъв случай. — Кол се покашля. — Добре де, може би. Знам колко много ти дължа. Просто… не искам да те разочаровам.