Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Да?

— Не бях сам.

— Къде?

— В пожара, когато се върнах за кралицата. Не видях никого, но чух женски глас, който ми помогна да открия стълбището и ми каза да скоча. Но не е било възможно там да е имало и други хора, нали?

— Не е имало. Ти си бил единственият, осмелил се да влезе в двореца.

— Мисля, че това е бил духът на майка ми. Искала е да ми помогне, да се увери, че ще остана жив.

Един дълъг миг кралят остана загледан в него.

— Струва ми се, че всички са подценявали обичта й към теб. Включително и аз.

Ейдриън наблюдаваше как снегът се слива със земята. Върху разровената пръст той се топеше по-бързо, поради което гробът изпъкваше. Малкият правоъгълник, разчистен от листа, плътен и тъмен, изглеждаше прекалено малък, като детски гроб. Онова уплашено лице, което бе изпъквало сред мрака, действително би могло да принадлежи на дете.

Стомахът му се сви при неволната представа за лежащото в ковчега. Гуен беше облякла мъртвата в бяла рокля и бе положила до нея последните за сезона рози. Подир това капакът бе закован и ковчегът бе спуснат в гроба. Тъмнокосата жена бе платила за гробното място — бе отказала да заяви сумата. А останалите дами бяха събрали пари за надгробния камък.

Обичайно престъпниците и несретниците биваха погребвани на специално място извън града, но след прокламацията на Пърси Брага никой не бе протестирал срещу заравянето в нормалното гробище. А тъй като не можеха да изпишат истинското й име, плочата обявяваше, че под нея почива Мила Цветна.

Ако само Ейдриън не се беше намесвал…

Дали Роза щеше да е още жива? Дали тя лежи под пръстта заради мен?

Ако той не беше помагал на Ричард Хилфред срещу шерифа и пълномощниците му, ако не беше попречил на Терънс да я отведе обратно в замъка, в момента тя нямаше да лежи в ковчег.

Ройс не бе казал нищо. Трупът на едно младо момиче би представлявал идеалният пример за убийствен аргумент. Но крадецът мълчеше. По-рано Ейдриън би се учудил на това, но сега започваше да опознава спътника си. А и самият Мелбърн бе започнал да опознава — и отчасти разбира — него.

Повечето от опечалените вече напускаха гробището — дълга редица от сведени глави и ридаещи очи. Никоя от тях не носеше черно. Ейдриън прецени, че това е единственият цвят, с който те не разполагат. На идване погребалната процесия бе събрала немалко погледи на отврата и подмятания за курвенските цветове на одеянията им. Но боецът знаеше, че червеният цвят е бил избран от почит към Роза.

Ройс и Гуен останаха пред гроба. Този път крадецът се бе оказал най-подходящо облечен.

Гуен плачеше, повдигнала длани пред лицето си. След няколко мига отлагане Ройс вдървено я прегърна. При допира му тъмнокосата жена извърна глава към гърдите му и продължи да ридае. Крадецът се вцепени. Ръцете й го прегърнаха през кръста и силно го притиснаха, прегъвайки наметалото. Като никога ловкият и обичайно гъвкав Мелбърн се движеше с тромава колебливост — той бавно отпусна ръце край раменете й. Наметалото му я обгърна. Двамата останаха неподвижни, превърнали се в статуя сред гробището.

Ейдриън въздъхна. Изникналото облаче бе грабнато от ледения вятър.

Той не я заслужава . В следващия миг боецът сви рамене. Никой не я заслужава.

Първо Арбър, сега и Гуен. Може би така му бе писано — да губи съвършената жена заради най-близкия си приятел. Той си пое студен и болезнен дъх.

Най-добре да не мисля повече за това.

Някакво движение от дясната му страна привлече вниманието му. Чифт очи надничаха над един надгробен камък. Ейдриън разпозна челото на Загадко.

Боецът се изненада единствено от закъснението им. От нощта на пожара не се бяха натъквали на член на Алената ръка. А сега бяха изникнали на прага им. Моментът определено не беше подходящ, но гилдичарите нямаше да пропуснат да се намесят.

Сред плочите и криптите изникваха още очи — и никъде не се забелязваха щастливи погледи. Сигурно крадците бяха забелязали присъствието им тук още от известно време. И макар че Ейдриън оценяваше проявеното от крадците разбиране, в момента той не се намираше в особено добро настроение. Погребението на Роза отново бе изострило алкохолната му жажда. Прекаленото мислене — разочароваща себеинвентаризация — винаги го докарваше до такива настроения. Умът му неизменно стигаше до мислите за тигъра, баща му и празнотата: празнота, която боецът се опитваше да запълни с алкохол. Това му отнемаше ден или два, но в даден момент той винаги успяваше да залее дълбоката ненавист и омраза, която изпитваше към единствения виновник за провалите му. Към самия себе си.