Майкл Салливан - Розата и бодилът

Но това означаваше, че обонянието му се е възвърнало!

Остана му само един миг на възторг, защото в стаята вече влизаха войници. Как ли щяха да изпълнят присъдата? Най-вероятно щяха да го обесят. Имаше вероятност да му отсекат главата. Изгарянето на клада също присъстваше сред възможностите — иронична възможност — но надали щеше да бъде използвана; Ройбън смяташе, че пожарите са омръзнали на всички.

Но в следващия момент той си промени мнението. Нищо чудно кралят да пожелаеше огледално отмъщение — да стори с него онова, което баща му бе сторил с кралицата.

Войниците побързаха да отстъпят и да сведат глави, когато кралят влезе. Следваха го принцът и Ариста. И тримата бяха облечени в черни дрехи. Принцесата бе носила тази траурна рокля и при смъртта на лейди Клер.

Всички представители на кралското семейство изглеждаха изнурени, с бледи лица; само очите им бяха обгърнати в цвета на възпаление. Ариста изглеждаше най-мрачна, тя стоеше вторачена в пода.

Ройбън никога не бе виждал Негово величество от толкова близо. Кралят беше огромен; особено от легнала позиция юношата го виждаше като гигант с гъста брада. На вид той споделяше умората на децата си, но неговите очи пламтяха непримиримо.

— Ваше Величество — каза един от войниците. — Това е Ройбън Хилфред, синът на Ричард.

При споменаването на това име кралят потръпна. Може би нямаше да има никаква екзекуция. Може би владетелят щеше да го убие направо в леглото. Поне юношата бе видял принцесата отново и се бе убедил, че тя е в безопасност.

Благодаря ти, Марибор, за този прощален дар.

— Знаеш ли какво наказание се полага на онези, които лъжат своя владетел?

— Смърт? — предположи Хилфред.

— Смърт — потвърди кралят. — Вярно ли е, че в нощта на празненството си напуснал поста си?

— Да.

— В най-добрия случай това е пренебрегване на дълга. А в най-лошия — дезертьорство. Знаеш ли какво е наказанието за дезертьорство?

— Смърт. — В този случай не му се налагаше да отгатва.

— Смърт. — Амрат кимна бавно. — По нечия заповед ли напусна поста си? Заповед на човек от замъка?

— Не. — Ройбън забеляза лека промяна в погледа на владетеля, но нямаше представа как да я тълкува.

— След като си знаел, че изоставянето на поста означава смърт, защо си го направил?

— Замъкът гореше. Принцесата и кралицата бяха останали вътре и никой не се опитваше да ги спаси.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички просто стояха и гледаха. Канцлерът нареди…

— Онази нощ беше същински хаос. — Гласът на Пърси Брага се усилваше, защото той се приближаваше от кухнята. — Пламъци, мрак, паникьосани гости…

— Продължи, момче.

— Канцлерът нареди никой да не влиза вътре.

— Истина ли е това? — обърна се Амрат към Брага.

— Да. Тази заповед целеше да предотврати още гибел. Вратите бяха залостени с верига. Нищо не можехме да сторим.

— Истина ли е, че си се изправил срещу собствения си баща? — попита кралят.

Хилфред сведе очи към чаршафа.

— Да.

— Кога си научил, че баща ти възнамерява да убие семейството ми?

— Отгатнах, когато видях, че вратата към вашите покои е запечатана с верига. Татко ми заповяда да се махна. Каза ми, че ме поставил да дежуря на портата за мое добро. Така разбрах, че той е запалил пожара и е омотал веригата.

— Брага казва, че се е сражавал с баща ти и го е убил. Вярно ли е?

Ройбън кимна.

— Не пести думи пред своя владетел — остро каза канцлерът.

Амрат повдигна ръка.

— Няма нищо. Кажи ми, момче, как успя да свалиш веригата? Впоследствие катинарът бе намерен невредим.

— Взех ключа от тялото на баща си.

— Отключил си вратата и си отишъл в стаята на принцеса Ариста?

Юношата отново кимна.

Владетелят се обърна към дъщеря си:

— Това ли е изнеслото те момче?

Ариста не каза нищо. Тя дори не повдигна очи.

— Попитах те нещо. Отговори ми.

— Може би.

— Ариста, погледни го.

— Не искам.

Кралят я погали по косата.

— Защо?

— Мразя го.

— Мра… Но той ти е спасил живота, нали? Изнесъл те е от горящия замък. Има свидетели, които казват, че са го видели да те спасява. Да не искаш да кажеш, че това не е истина?

— Истина е.

— Тогава защо?

— Той не спаси мама. Той я остави да умре! Той остана жив, а тя умря! Той е страхливец, гнусен, подъл…

Ариста се разрида и в отговор на жест от баща й бе изведена.

В този момент Ройбън смяташе, че нещата не биха могли да се влошат повече. И се ненавиждаше заради наивността на тази си мисъл — винаги имаше начин това да се случи. В очите му започваха да се образуват сълзи. Трябваше да се напрегне, за да не им позволи да излязат. Не му се искаше да плаче пред всички тези хора.