Майкл Салливан - Розата и бодилът

— А спомена ли по какъв начин щяло да стане това?

— Не зная.

— Сигурен ли си? Това е много важно, Ройбън. Напълно сигурен ли си?

— Той не каза нищо друго.

Епископът се отпусна назад и бавно въздъхна.

— И ти си се изправил срещу собствения си баща, за да спасиш кралското семейство?

— Да.

— Мнозина ще сметнат това за прекалено невероятно. Кралицата погина в пожара, а кралят е полудял от мъка и страшно копнее да накаже някого. Преди няколко дни той едва не ме уби по време на едно съвещание, на което аз те защитих.

— Защитили сте ме?

— Да. Казах му, че ти си герой, който е спасил дъщеря му. Казах му, че си се втурнал сред пламъците, когато всички останали са оставали неподвижни.

— И?

— Той ме нападна с меча си. Единствено намесата на граф Пикъринг ме спаси от сигурна смърт. Чуе ли името Хилфред, кралят пощурява. Баща ти е убил съпругата му, а твоята кръвна връзка те превръща във виновен. Това е стар закон. За престъпления като измяна преките роднини също биват екзекутирани.

— Защо?

— Защото е прието, че синът или братът ще сторят същото като осъдения.

— Но това е нелепо. Аз я спасих. Върнах се, за да опитам да спася кралицата. Едва не умрях.

— Зная. И ти вярвам. Бях там и искам да ти помогна. Но първо ти трябва да помогнеш на мен.

— Как?

— Помисли си пак: напълно сигурен ли си, че баща ти никога не е споменавал конспиратори, подготвящи убийството на кралското семейство? Кой е щял да му помогне за възвръщането на справедливостта?

— Наистина не зная.

— Със сигурност?

— Да.

— Добре.

— Вярвате ли ми?

— Да, аз ти вярвам, но дали и кралят ще ти повярва? И какво ще направи той?

— Тоест?

Старецът отпусна ръка върху тази на Ройбън, с което го накара да потрепне.

— Някой трябва да си плати за убийството на кралицата, а твоето фамилно име е Хилфред.

Ройбън потъна в накъсана последователност от кошмари, в която виденията биваха редувани от кратки отрязъци агония. Беше му трудно да отличи реалност от сън. Но болката оставаше единствената постоянна величина. В сънищата си той винаги умираше — винаги изтляваше до смърт. В едно от съновиденията Елисън и Трите злини го бяха наболи на огромен шиш и бавно го въртяха. И не спираха да се кискат, докато кожата му се пропукваше и цвъртеше. В друг от сънищата си той се бе намерил пленен в спалнята на Ариста. В този сън юношата не успяваше да спаси принцесата и тя умираше пред очите му. Сетне пламъците поглъщаха и него. През цялото време той бе крещял към спящата девойка, но тя не бе чула гласа му заради задушавалия го пушек.

По време на идванията си в съзнание Хилфред винаги откриваше Дороти край себе си. Къщата бе достатъчно малка, за да й позволи да чуе бълнуването му и да се приближи в съответния момент. А може би тя просто оставаше до леглото му. Всеки път, когато юношата отвореше очи, съчувствената й усмивка изникваше насреща му.

На сутринта на третия ден след събуждането си той се почувства по-добре. Далеч не можеше да се каже, че се е възстановил, но можеше да определи състоянието си като междинно между мъчително и ужасно, което представляваше значително подобрение. Вече можеше да задържа изпитите течности, а Дороти можеше да го маже с мехлем, без да й се налага да слуша писъците му.

Към средата на деня юношата долови уханието на супа, накарало го да осъзнае, че е гладен. Но пристигането на храната бе изпреварено от тропот на колела и последвали викове. Гласовете бяха груби и остри.

— Направете път за краля!

Ройбън чу как Дороти изпуска някакъв съд. Дано това не беше супата.

— Отворете в името на Негово величество крал Амрат!

Вратата не издаде обичайното проскърцване — тя изпращя заради рязкото отместване.

— Кралят е дошъл да види Ройбън Хилфред. — Гласът беше гръмък и ясен.

— Той не е сторил нищо лошо! — извика Дороти.

— Махни се от пътя, жено.

Хилфред се постара да се подготви — доколкото това беше възможно. Всичко това му изглеждаше някак странно и забавно. А тези му мисли сами по себе си също бяха повод за смях. Колцина ли невинни биваха разсмивани от предстоящите си екзекуции?

Той трябваше да е умрял в двореца. Тогава юношата бе приел смъртта си. С оцеляването си само бе спечелил няколко дни съкрушителна болка. Умирането в сегашното му състояние би представлявало нещо абсурдно, но не и непоносимо. За него смъртта не беше враг, а изпълнена с разбиране позната. Съжаляваше единствено, че няма да може да вкуси от уханната супа.