Майкл Салливан - Розата и бодилът

— Вие оставате от вашата страна на оградата, ние стоим от нашата си. Споразумяхме ли се?

— Така да бъде.

Цилиндърът понечи да си върви, но спря. Трябваше да зададе още един въпрос:

— Как успя?

— Кое? — попита Ройс.

— Да убиеш Екзитър.

— Никога не съм чувал за този човек.

Цилиндърът се подсмихна, кимна и се отдалечи.

Ройс пристегна дисагите и прикрепи одеялото към седлото.

Имението на барон Макманис се намираше само на три дни път, само че зимата ги принуждаваше да удвоят екипировката си. Не можеха да разчитат на странноприемници; макар че зимата едва настъпваше, бурите изобилстваха. Двамата трябваше да се подготвят за най-лоши условия, а това означаваше, че трябва да вземат всичко със себе си.

Колкото и да се замисляше крадецът, винаги му се струваше, че е забравил нещо. Усещането обикновено се оказваше вярно; забравената вещ биваше открита десет мили подир заминаването.

Ейдриън вече бе приключил със своя багаж: неговата кобила бе натоварена като миньорско муле. В момента той се намираше от другата страна на улицата и помагаше на момичетата в почистването на кръчмата: Гуен бе закупила разрешителното на Грю. Диксън се беше оправил достатъчно, за да напусне целителя. Понастоящем той седеше на верандата на публичния дом и се оглеждаше смутено. Ройс го беше запомнил като по-пълен. Може би след пълното си възстановяване коларят бързо щеше да възстанови теглото си.

Гуен изникна от прашните сенки на пивницата. Роклята й беше мръсна, по лицето й също имаше петна. Облегната на патерицата и заслонила очи с другата си ръка, тя се загледа назад. Жената също изглеждаше по-добре. Подутините по лицето вече спадаха, но всеки път, когато погледнеше към патерицата, на Ройс му се приискваше да убие Екзитър поне още веднъж.

— Не трябва ли да оставиш работата на момичетата? — попита Мелбърн.

— Работата е толкова много…

— Ти все още не си се възстановила.

— Благодарение на теб ще се оправя. — Тя обърса ръце в престилката си. — И не само аз.

— Нямам представа за какво говориш.

Ройс напразно се опитваше да остане сериозен — не можеше да спре усмивката си, не и под нейния поглед. Това й влияние го объркваше. Той бе превърнал лъжата в свое препитание. Бе ненадминат лъжец, но не и с Гуен. На нея искаше да каже всичко. Това бе същият импулс, с който стоящият на ръба на пропаст си помисля за скок. Осъзнаването на неминуемото бедствие, което би последвало, не променяше желанието: нещо в гледката просто молеше за него.

За момента гледката бе достатъчна.

Ейдриън също изникна навън, спускащ ръкави.

— Мили Марибор, това място беше отвратителна кочина. Мисля, че за останалото ще се справите без мен. Освен това Ройс започва да се мръщи, когато го карам да чака.

— Благодаря ти — каза Гуен. — Сигурно няма да приемеш пари?

Ейдриън се подсмихна, а в следващия миг повдигна вежди.

— Би могла да ми кажеш видяното върху дланта ми… Или пък не всичко. Само нещо хубаво.

За момент тя погледна към Ройс и се усмихна неубедително. В погледа й имаше тъга.

— Какво, да не си видяла смъртта ми? — продължаваше боецът.

— Не — отвърна жената.

Тя помълча за момент, усмихна се на себе си и поде:

— Някой ден ти ще си спомниш този миг. Преди този ден споменът ще е избледнял почти до празно видение от отдавна забравено минало, но в уречения момент той ще се завърне. Тогава ти ще имаш бяла коса и ще усещаш тежестта на годините. Ще размишляваш за живота си, за нещата, които си постигнал, и за нещата, в които си се провалил. Ще изпиташ неспокойство. Ще заточваш меч и ще се порежеш. Ще видиш кръвта и тя ще ти напомни за тези ми думи. Ще си спомниш и ще се усмихнеш, ще се намръщиш и накрая, сред тишината на малката стая, ще заплачеш. Ще заплачеш, защото тогава ще разбереш смисъла на всичко. Съпругата ти ще дойде, ще те прегърне и ще те попита какво е станало. Ти ще я погледнеш и ще видиш страха й. През всички години, които тя ще те е познавала, през всички трудни моменти, които ще сте посрещнали заедно, тя почти никога няма да те е виждала да плачеш. Ти ще поклатиш глава и просто ще кажеш: Гуен. Тя ще разбере и двамата ще се прегърнете още по-силно. И двамата ще заплачете и моментът ще отмине. Това ще бъде приятен миг. Измъчвалата те мисъл ще бъде отмита от тези сълзи и ще ти напомни за много неща, някои от които ще си забравил, а не е трябвало. Така денят ще приключи по-добър.

Ейдриън смутено се обърна към приятеля си: