Раймонд Фейст - Крал на пепелища

— Наденици ли крадем?

Преди някой от учениците да успее да отговори, мъжът ги спря с мрачен поглед и кимване, подсказващо, че трябва да го последват обратно на пазара.

— Разкарай наденицата — нареди той на Донти и той веднага хвърли топлата ароматна наденица на земята.

Тръгнаха покорно след Хилсбек, главатаря на бандата, който ръководеше учениците на Фасария, докато островният майстор беше на среща. Това не беше необичайно, тъй като младежите прекарваха толкова време на полеви тренировки, колкото и в класната стая или в двора за упражнения.

— Наденицата? — попита строго Хилсбек.

— Огладнях — каза Донти, като се мъчеше да не се хили.

Бързо перване по ухото му подсказа, че това не е смешно за главатаря на бандата. Очите му се насълзиха от болка, но сълза не потече. Лицето, както и стойката му, се смениха в поза, която Хату и Хава познаваха твърде добре. Донти обикновено би се опълчил на всеки, който го удари така. Щеше да рискува дори да се сбие с капитан на екип, ако сметне, че може да спечели, но нямаше да се противопостави на никого с ранг по-висок от това.

Донти беше внук на майстор Кугал, един от седмината Майстори на Съвета, което му носеше известен допълнителен статут, въпреки че това никога не се коментираше открито. Отношението към учениците уж трябваше да е еднакво, но на практика привилегиите им често се диктуваха от властта, притежавана от близките им роднини.

Въпреки че рангът не беше официален, обществената йерархия между учениците беше добре установена още към момента, в който можеха да напуснат майките си. Хава беше необичайно надарена, между най-добрите стрелци с лък, бегачи и бойци в ръкопашен бой — момчета, както и момичета, — което ѝ печелеше повече уважение, отколкото бе обичайно за дете на селяни. Хату беше сирак, аномалия без връзки, но се отнасяха с него с повече грижа, отколкото можеше да се очаква.

— Каква ви беше задачата? — попита Хилсбек, присвил очи, докато местеше поглед от едно гузно лице на друго.

Хава и Хату се спогледаха, а Донти, с възможно най-равнодушен тон, отвърна:

— Да наблюдаваме пазара за нещо необичайно.

Хилсбек кимна.

— Бяхте на онзи навес над три часа…

— И огладнях — каза Донти, което му спечели ново перване, толкова силно, че остави червено петно на бузата му и сълзи в очите.

Хилсбек изгледа младока с гняв, сякаш го предизвикваше да каже само дори още една дума.

Донти я преглътна.

Хилсбек помълча малко, след което заговори хладно:

— Какво видяхте?

— Оживен пазар — каза Хава.

Донти се поколеба, сякаш очакваше нов шамар, после добави:

— Нищо необичайно.

Хилсбек погледна Хатушали и след кратка пауза младокът каза:

— Четирима мъже, които се опитваха да изглеждат… обикновени. Дойдоха от кейовете и вървяха малко прекалено бързо: сякаш бързаха, но се опитваха това да остане незабелязано. Носеха обикновени халати с качулки. Един беше с ботуши, останалите носеха сандали. Тръгнаха на север. Не можах да видя дали излязоха от пазара.

Хилсбек го изгледа.

— Добре. Ако видеше такава група, докато си дежурен, какво би направил?

— Каквото са ми казали — отвърна Хату. — Ако са ми казали да докладвам веднага, щях да напусна и да докладвам. Ако са ми казали да чакам, докато ме сменят, ще…

— Достатъчно — прекъсна го Хилсбек.

Посочи го и каза на другите:

— Той знае как да гледа и да вижда. Вие гледахте, но не видяхте. Научете се да виждате.

Изгледа ги поред и добави:

— Само няколко месеца ви остават, преди да ви поставят… — Замълча отново и поклати глава. — Ако напуснете обучението днес, бихте си намерили занаят, но скоро… — Последва трето мълчание.

Накрая Хилсбек проговори:

— Намерете друг покрив. Наблюдавайте оттам до залез-слънце. Вижте дали можете да намерите още хора, опитващи се да… изглеждат нормално. Среща на явката след залез-слънце.

Когато учениците понечиха да тръгнат, Хилсбек перна Донти по тила.

— Не ме интересува кой е дядо ти, момче. Направиш ли нещо толкова глупаво, докато работиш, в някой момент ще убиеш и себе си, и приятелите си.

Донти си замълча намръщен, докато се отдалечаваха, но когато Хилсбек вече не можеше да ги чуе, изсумтя:

— Ще се разправя аз с него някой ден.

Хату поклати глава невярващо, а Хава се разсмя открито.

— Дядо ти няма винаги да го има, за да те измъкне от белята. Всички правим грешки, всички ни бият.

Хату кимна, беше съгласен.

— Ти като направиш грешка, просто те пращат при дядо ти — продължи Хава.