Раймонд Фейст - Крал на пепелища

— С това ниско чело по-скоро е твой роднина — каза той, което накара Хава да се изкиска леко, почти съжалително, а Донти поклати пренебрежително глава и каза:

— Да. Не е достатъчно светла. На Хату е повече като пламтяща мед. А онзи мъж там е… тъмен морков, ако такъв цвят съществува.

Хава се изкиска пак.

— Защо просто не я обръснеш?

Хату поклати глава.

— Ако мислиш, че едно огненокосо момче изпъква, какво ще кажеш за бръснато? Ако трябва да побягна и да се слея с тълпата, мръснокафява коса е най-добре.

— Тъй че докато не се научи да му пораства нова глава с кафява коса за минута, ще трябва да я боядисва — добави Донти. — Освен това какво ще стане, ако върши работа и го хванат с бръснач?

Хава кимна.

— Никакви оръжия.

— Никакви оръжия — повтори Хату.

С приближаването им към пълнолетие ги учеха, че когато избухне насилие, имат по-голям шанс с властите, ако захвърлят оръжията си, вместо да ги хванат въоръжени. Размъкнати дрехи, ушити от дрипи, за да се отпори лесно оплисканото с кръв парче, и множество други хитрини бяха набити в главите на бъдещите агенти на Невидимото кралство.

Цялото им обучение целеше да ги направи колкото се може по-полезни за тяхната държава, Невидимото кралство. Заклеваха се не на крал, защото Коалтачин нямаше крал, а на управляващия съвет на седмината най-могъщи майстори, система, която съществуваше от столетия в този район.

Наставниците носеха отговорност за възпитанието на момчетата и момичетата, майсторите бяха върховната власт в Коалтачин. Всяка йерархия в бандитската култура на острова си имаше главатар, екипи, банди и групи, но на върха на целия този ред се наричаха просто „майстор“. Над майсторите беше Съветът, съставен от седмината най-могъщи майстори в Коалтачин, а начело на Съвета беше майстор Зусара, най-могъщият човек в държавата, възможно най-близо до крал.

— Гладен съм — промърмори Донти.

— Ти винаги си гладен — отвърнаха Хава и Хату едновременно, което предизвика нов пристъп на едва сдържан смях, докато се мъчеха да останат скрити.

Набезите в различните градове, градчета и села в Коалтачин бяха част от училищното образование, но Донти винаги се отнасяше към тях като към повод за празник, за ужас и на наставника, и на майстора му. Сега започна да прави миниатюрно копие от счупен от вятъра паднал на навеса клон — подостряше го с камата си, за да набоде с него една от цвърчащите на скарата под тях наденички.

— Жалко, че нямам истинско копие.

Хату поклати глава, а Хава се ухили и го сгълча:

— Нали уж трябва да наблюдаваме дискретно. Перченето из пазара с копие едва ли е дискретно.

Търговецът долу се беше залисал да продава стоката си на хора, забързани към работните си места, и на слуги от близките домове, излезли да купят вкусна закуска на господарите си. Дори някой от купувачите да бе забелязал, че от тежестта на тримата младоци ярко оцветеният платнен навес е хлътнал малко по-дълбоко от обичайното, никой не спомена за това.

Когато удобната възможност най-после се появи и никой клиент не гледаше, Донти мушна с копието си и успешно наниза на него една цвърчаща наденица. Бързо я издърпа нагоре, докато търговецът беше с гръб към огъня.

— Ще ни изкараш боя и на тримата — прошепна Хату.

Донти посегна да свали горещата наденица от импровизираното копие и си опари пръстите. Приятелите му продължаваха да се мъчат да потиснат смеха си.

Тих звук на разпарящ се плат накара Хату да погледне притеснено надолу и той прошепна:

— Навесът!

Залазиха нагоре към плочестия покрив колкото може по-бързо, но разпраното се разшири и намазаният с восък плат започна да поддава. Никой от тримата все още не можеше да види през платнището, но гневният вик отдолу даде да се разбере, че търговецът е забелязал как пъстрият му навес хлътва.

Стигнаха до билото на покрива и бързо залазиха надолу към стрехите от задната страна на къщата. Като всички постройки около пазарния площад, къщата беше и жилище, и място за търговия. Имаше просторен двор с порта към задната уличка.

Донти погледна в едната посока, после в другата, а след това махна на Хава и Хату да го последват, докато стъпваше на пръсти по ръба на покрива. Когато стигна над уличката покрай къщата, приклекна и скочи, последван от двамата си приятели. Погледна през рамо назад към оживения пазар, след което им даде знак да го последват към търговската улица зад двора.

Движеха се бързо, но не затичаха, тъй като ги бяха учили, че бягането привлича твърде много внимание. Донти зави на ъгъла… и се озоваха пред едър широкоплещест мъж с гъста черна брада и синя плетена шапка. Държеше дълга тояга в дясната си ръка и беше скръстил ръце.