Раймонд Фейст - Крал на пепелища

— Вярно — каза Донти и се обърна към Хава. — Двамата с теб сме единствените на Гарн, които наистина харесват Хату, но никой не харесва Радж. Той просто насилва хората да се преструват, че го харесват.

— Знам — отвърна Хава. — Просто исках да разбера как е започнала цялата тази работа.

— Не мога да си спомня — отвърна Донти. Усмихна се, после щипна от спанака от блюдото на Хава, кражба, която тя му позволи без възражения. Не можеше да понася горчивите зелени листа и винаги ги изяждаше последни, и то само ако някой от главатарите на банда или майстор наблюдаваше. Прилошаваше ѝ от тях, но за тези, които надзираваха храната на учениците, това беше без значение.

Донти, от друга страна, ядеше почти всичко. Беше печелил много басове, че ще изяде какви ли не отвратителни неща, включително насекоми, при това още живи.

Хату така или иначе не се интересуваше много от храна. Допадаха му някои неща, но не жадуваше за тях. Знаеше, че храната е необходима за живота, и извън това не извличаше много удоволствие от нея.

Докато се хранеше, мислите му се зареяха и чувството му за безсилие започна да се усилва. Намираше лудориите на Донти за забавни понякога, особено в компанията на Хава, но в други случаи пренебрежението на едрия му приятел към авторитетите създаваше проблеми.

Присъствието на Радж с нищо не успокояваше положението. Хату усещаше погледа му върху себе си и му беше нужно цялото му самообладание, за да не се обърне и да го погледне. Усещаше, че ядът му се усилва, докато се мъчеше да отклони ума си от предишните им стълкновения и от раздразнението си, че Донти го беше отклонил от този пореден бой; още по-раздразнен беше от това, че Донти беше прав да го направи.

Ако се замислеше за тази намеса, лесно можеше да се разсърди на приятеля си, а осъзнаването на това го притесняваше, защото Донти беше най-близкият му приятел и един от малцината, за когото бе готов да рискува живота си. Хату не беше приел напълно урока, според който един ден можеше да му се наложи да довърши мисия пред това да спаси приятел. Когато поискаха да си го представи, не му беше много трудно да изостави повечето от другите ученици, но така и не можеше да стигне до мястото във въображението си, където изоставяше Хава и Донти на самотна смърт. Имаше обаче моменти, в които щуротиите на приятеля му до такава степен му изпъваха нервите, че имаше чувството, че лично ще го убие. Разбираше, че позволява на този свой дълбоко тлеещ гняв да се надигне, и се насили да приложи мълчаливо успокояващо упражнение.

Довърши храната си и остави блюдото си. Заповедите бяха прости: мълчание, докато всички не приключат с яденето; след това щяха да чакат за указания.

Огледа помещението, като отбягваше Радж, и видя само няколко познати лица между събраните непознати. Хава вече се бе облегнала на стената, затворила очи. Хату се възхити на профила ѝ и изпита вълнение. Изтласка обзелото го чувство и усети внезапен прилив на безразсъдство и след това яд към самия себе си. Видя, че Донти също оглежда помещението за някого, с когото да се заяде, да се счепка или да подкупи за допълнително храна, така че не забелязваше онова, което според Хату трябваше да е явно издаване на реакцията му към Хава. Донти обикновено можеше лесно да отгатва настроенията му.

Хату се облегна на един сандък и се опита да успокои ума си, но не успя; нетърпението му само се усили още повече.

Често ги оставяха да чакат. Той подозираше, че това е замислено, за да сдържа безпокойството им. Докато бяха малки, учениците често избухваха, неспособни да понесат мълчанието. Хату бързо осъзна, че честите нарушители на това поведение скоро след това изчезват от училището.

Мисълта за училището го накара да си припомни най-ранния си спомен. Беше болезнен, внезапно и стъписващо ужилване, което обаче бързо заглъхна. Беше спомен, повтарян много пъти, откакто първата брезова пръчка го беше пернала по опакото на ръката; остър спомен, по-скоро за поправяне, отколкото за наказание.

Спомняше си живо първото си преживяване. Беше посегнал за един шаран, златен в следобедното слънце, който плуваше точно под повърхността на едно езерце, и беше паднал в езерото, докато една от матроните се беше разсеяла.

Може би странното съчетание от усещания, металическото парене на водата в носа му, внезапно размътеното му зрение и тежко кашляне беше причината да помни този момент толкова живо, но още беше съвсем малък и се беше разплакал. А после острото жилване на брезовата пръчка го стресна и го накара да спре. Помнеше всяка секунда: как стоеше мокър и разтреперан и как се мъчеше да проумее какво се е случило.