Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

До Делвинг достигнаха слухове за гонения на някогашни офицери от Дракона и се говореше, че дори самият Банс е бил арестуван. Това не изненада Галанд — винаги бе подозирал, че Ческа ще се окаже тиранин.

Човек от народа! Откога неговата смърдяща класа я беше грижа за народа?

Малката ферма просперираше и Галанд купи съседния парцел от един вдовец. Мъжът щеше да потегли към Вагрия — имаше брат в Дренан, който го бе предупредил за предстоящи промени — и Галанд купи земята на нищожна цена.

Тогава дойдоха войниците.

Нов закон постановяваше, че граждани без титла не могат да притежават повече от четири акра земя. Държавата придобиваше остатъка на цена, която караше предишната му сделка да изглежда като кралско имане. Данъците се увеличиха и бяха поставени норми за добив. След първата година беше невъзможно тези нива да бъдат достигнати, защото земята бе изтощена. Засяваха се неразработени поля и добивите намаляха.

Галанд прие всичко това, без да се оплаква.

До деня, в който дъщеря му умря. Тя бе изтичала да види конниците на площада и един жребец я изрита. Галанд я видя как пада и притича до нея, за да я вдигне на ръце.

Конникът слезе от седлото.

— Мъртва ли е? — попита той.

Галанд кимна, неспособен да продума.

— Жалко — отвърна мъжът. — Това ще повиши данъка ти.

Ездачът умря с кинжала на Галанд в сърцето. После Галанд извади меча му от ножницата и скочи срещу втория конник, чийто жребец отстъпи изплашено. Ездачът падна на земята и Галанд преряза гърлото му с меча. Другите четирима обърнаха конете и се отдръпнаха на тридесетина крачки. Галанд се обърна към тъмния жребец, който бе убил дъщеря му, и заби меча си във врата му. После притича до втория кон, хвърли се на седлото и потегли на север.

Намери брат си във Вагрия, където той работеше като каменоделец.

Сега гласът на Парсал разпръсна мислите му. Вървяха на тридесетина крачки зад другите.

— Какво каза?

— Казах, че никога не съм си мислел, че ще последваш един надир.

— Зная какво имаш предвид; кръвта ми изстива при тази мисъл. Но той иска същото като нас.

— Дали? — попита Парсал.

— Какво означава това?

— Те всички са от една порода: воински елит. За тях това е само игра — не ги е грижа.

— И аз не ги харесвам, братко. Но те са от Дракона, а това значи повече от кръвта. Не мога да го обясня. Дори да ни дели цял свят разстояние, те биха умрели за мен — и аз за тях.

— Надявам се да си прав!

— За малко неща в живота си съм сигурен. Това е едно от тях.

Парсал не беше убеден, но не каза нищо, а се загледа в двамата воини пред тях.

— Какво ще стане, когато убием Ческа? — попита той внезапно.

— В какъв смисъл?

— Не зная. Имам предвид… какво ще правим?

Галанд сви рамене.

— Питай ме пак, когато тялото му кърви в краката ми.

— Имам чувството, че нищо няма да се промени.

— Може би не, но пък аз ще съм получил отмъщението си.

— И не те притеснява, че можеш да умреш, докато го получаваш?

— Не! А теб? — попита Галанд.

— Естествено, мътните го взели!

— Не е нужно да оставаш.

— Разбира се, че е нужно! Винаги съм се грижил за теб. Не мога да те оставя сам с надира, нали? Защо другият носи тази маска?

— Мисля, че има белези. Бил е гладиатор на арената.

— Всички имаме белези. Малко е суетно, не мислиш ли?

— Нищо не те устройва в момента, а? — ухили се Галанд.

— Просто мисъл. Другите двама изглеждат странна двойка — промърмори Парсал, поглеждайки към Белдер и Катерача, които вървяха до жените.

— Не можеш да имаш нищо против тях — дори не ги познаваш.

— Старчето изглежда опитно.

— Но?

— Не мисля, че младият може да си пробие с бой път дори през мъгла.

— Докато сме на темата, не би ли желал да критикуваш и жените?

— Не — каза Парсал с усмивка. — Нямам какво да критикувам там. Ти коя харесваш?

Галанд поклати глава и се изкикоти.

— Не участвам в това — каза той.

— Аз предпочитам тъмната — каза Парсал, без да му обръща внимание.

Лагеруваха в плитка пещера. Реня яде малко, после излезе в нощта, за да гледа звездите. Тенака се присъедини към нея и седнаха един до друг, увити в наметалото му.

Той ѝ разказа за Илае и Вентрия и за красотата на пустинята. И докато говореше, галеше ръката и гърба ѝ и целуваше косата ѝ.

— Не мога да кажа дали те обичам — каза внезапно Тенака.

Тя се усмихна.

— Тогава не го казвай.

— Не възразяваш ли?

Реня поклати глава и го целуна, увивайки ръка около врата му.