Андреа Кремер - Вълче биле

— Искам да знаеш, че съм до теб — Брин взе ръката ми в своята. — Никой от глутницата няма да допусне да ти се случи нещо лошо.

— Вие нямате право да вземате участие — напомних й, оставяйки я да ме поведе по стълбите, отвеждащи в гората.

— Да не мислиш, че ще са в състояние да ни спрат, ако видим, че си в опасност? — смушка ме тя с лакът и аз се усмихнах.

Ако сега се намираше в опасност, никой не можеше да ми попречи да й се притека на помощ.

— Обичам те, Кал — целуна ме по бузата и се отправи към запалените факли.

Кръвта ми сякаш запя. Исках да се преобразя и с вой да призова глутницата, която бях изоставила.

„Аз също те обичам, Брин, и идвам да те спася.“

— Неведението им ще ни е от полза — тъкмо казваше Аника. — След като установят, че двамата с Шей сте действали без чужда помощ, Пазителите най-вероятно ще искат животът във Вейл да потече постарому. Без съмнение ще се опитат да убедят Стражите, че всичко е наред — и най-слабото подозрение, че са изгубили контрол, би им навредило сериозно.

Кимнах, мъчейки се да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

— Ала Рен… няма как да не разберат, че е излъгал.

Останалите от глутницата ми може и да не знаеха какво бях сторила и кой бе Шей, но не и Рен. Значеше ли това, че вече е твърде късно да бъде спасен?

— Не знаем със сигурност как стоят нещата между Пазителите и Стражите, след битката в „Роуан“ — продължи Аника. — Надяваме се да научим повече за ситуацията там, преди да преминем към следващата част от плана ни. Дори ако не се срещнеш с онези вълци, с които би искала, акцията пак ще ни е от полза, тъй като най-сетне ще си изясним какво се е случило тази седмица. Съгледвачите, които изпратим, ще се срещнат с един от агентите ни там.

— Имате агенти във Вейл? — попита Шей. — С други думи — шпиони?

— Да — отвърна Аника.

— Къде? — попитах, недоумявайки как бе възможно във Вейл да има Търсачи, без ние да сме разбрали.

— Точно сега са само двама. Един в училището и един в града.

— В училището? — ахнах поразено. — Невъзможно!

Прекарах през ума си лицата и мириса на всички ученици, учители и служители в „Маунтин Скул“. Никой от тях не пасваше.

— Напротив — засмя се Аника.

— Ако в училище наистина имаше Търсачи, щях да знам.

Пазителите щяха да знаят.

— Е, ако бяхме толкова глупави, че да използваме собствените си хора като шпиони, щяхме да изгубим войната, още преди да е започнала.

Гласът, изрекъл тези думи, беше непознат. Непознат и някак приглушен. Обърнах се и видях, че на прага стои странна фигура. Лицето й не се виждаше добре, полузакрито от цяла камара книги и рула хартия, които се люлееха в ръцете й и сякаш всеки момент щяха да паднат на пода.

— Малко помощ — каза новодошлият.

Кискайки се, Адна забърза към него и улови свитъците, които се търкулнаха от върха на купчината.

— Здрасти, Адна — ухили се той.

Сега, когато можех да видя лицето му, объркването ми нарасна още повече. Беше съвсем млад — надали бе по-голям от Шей. Очила с черни рамки и дебели стъкла подчертаваха острите черти на лицето му, но най-забележителното у него беше изобилието от коса на главата му. Абаносовочерни и кобалтовосини къдрици сякаш се бореха за надмощие, като море, което бушуваше току над веждите му.

Той прекрачи прага със залитане, тласкан напред от тежестта на книгите, които носеше, и ги тръсна върху масата в средата на стаята.

— Благодаря ти, че се отзова толкова бързо, Сайлъс — каза Аника. — Тя току-що се събуди.

— Предположих, че трябва да е нещо такова — при тези думи той се обърна и ме огледа преценяващо.

Оказа се, че освен дето имаше щура прическа, новодошлият носеше скъсани дънки, войнишки ботуши и тениска на „Рамоунс“. Ако до този момент не бях сигурна какво да мисля за Търсачите, появата на Сайлъс напълно ме смая.

В този миг Конър се върна в стаята, следван от Монроу, който все още изглеждаше неспокоен и напрегнат. Един поглед към Сайлъс му бе достатъчен, за да се обърне кръгом.

— Ще се видим после — каза Конър, махвайки ни за довиждане.

— Остани — спря го Аника.

— Ооо, по дяволите! — простена той. — Сериозно ли?

— Конър!

Аника дори не си направи труда да прикрие заплашителната нотка в гласа си.

— Добре де, ще остана — отстъпи Конър, ала продължи да се взира в Сайлъс така, сякаш новодошлият хлапак току-що бе изпълзял от някоя кофа за боклук.

— И аз се радвам да те видя — погледът, с който Сайлъс го измери при тези думи, изобщо не бе по-дружелюбен.