Андреа Кремер - Вълче биле

По гръбнака ми полази ледена тръпка.

— В това вярваше и Рен, ала в нощта, когато избягахме, му казах истината.

Всички до един се взряха в мен.

— Казала си му? — изсъска Шей. — Дори не си ми споменала, че си го направила.

— Това бе причината да ни остави да избягаме — прошепнах, неспособна да срещна погледа му.

Или поне част от причината. Другата предпочетох да запазя в тайна, припомняйки си отчаянието в очите на Рен. Начинът, по който ме бе целунал.

А ето че той също бе замесен във всичко това. Търсачите определено криеха нещо от нас.

Внезапно Монроу се обърна и се отправи към вратата.

— Извинете ме.

— Монроу! — повика го Аника, ала той вече бе излязъл от стаята.

— Аз ще отида след него — предложи Конър.

— Винаги става така — поклати глава Адна.

„Какво беше това?“

Погледнах към Шей, ала и той бе не по-малко объркан.

— Може би Монроу не бива да взема участие в мисията — каза Аника.

— Вярваш ли, че ще позволи да я проведем без него? — горчиво се изсмя Адна. — От години чака да ни се удаде подобна възможност. Всъщност — чака я, откакто съм се родила.

Устните на Аника се присвиха.

— Покажи малко уважение към баща си, дете. Не разбираш колко много е изгубил.

— Баща? — повтори Шей и я погледна така, както бе изгледал и мен преди малко — сякаш го бяхме предали.

Отново ме жегна ревност, остра като зъби, впили се в тила ми. Колко точно се бяха сближили, докато аз се възстановявах?

Адна потръпна и се изчерви, сякаш бяхме разкрили ужасяваща тайна.

— Аха. Монроу ми е баща.

— Никога не си ми го казвала. Защо не го спомена?

— Не е толкова важно — Адна се обърна рязко, а бузите й поаленяха.

Сбърчих чело.

— Защо го наричаш Монроу?

Макар и да зачитах баща си като алфа на глутницата на Найтшейд, винаги му казвах татко.

— Защото не искам специално отношение — отвърна тя. — И защото това го побърква.

— Уважение, Адна — повтори Аника. — То е по-важно, отколкото си мислиш.

— Ще се опитам — каза Адна, но според мен с мъка се сдържа да не извърти очи към тавана.

Аника сключи ръце пред себе си.

— Въпреки това неприятно прекъсване, казаното от вас потвърждава надеждите ни за Стражите. Мисията ще бъде приведена в действие.

— Кога? — попитах. — Кога ще се върна при глутницата си?

Аника се усмихна.

— Още сега.

„Сега?“

Но това означаваше… Възможно ли бе да планират нападение над Пазителите толкова скоро? Мисълта да се завърна у дома ме плашеше точно толкова, колкото ме и въодушевяваше. Исках да отида при глутницата си възможно най-скоро, но дали бях готова да се бия рамо до рамо с Търсачите? Та аз им нямах доверие! Те ме бяха пленили и макар да говореха за съюзничество, все още не ми бяха казали нищо друго.

— Отлично — каза Лидия, която току-що се бе върнала в стаята. — Страшно щях да се разочаровам, ако се окажеше, че съм си наточила камите напразно.

Тръпка на напрежение пробяга по тялото ми. Външният вид на Лидия бе толкова свиреп, че всеки път, когато бе наблизо, ме обземаше желание да приема вълчия си образ. Мирисът на дрехите й, проблясването на оръжията, втъкнати в колана й — тя бе точно това, което ме бяха обучавали да убивам.

— Още сега? — Шей прекоси стаята. Въздухът около него буквално трептеше и аз се уплаших да не се преобрази. Очевидно и двамата бяхме на нокти в присъствието на Търсачите. — Да не сте полудели?

— Шей — гласът на Аника беше спокоен, ала въпреки това ужасно приличаше на изваждането на меч от ножница. Гладък и смъртоносен. — Ти си от съществено значение, по-голямо, отколкото бих могла да ти обясня, но все още аз командвам тук и очаквам да се подчиняваш на заповедите ми.

— Та аз едва те познавам — изръмжа Шей. — Защо да изпълнявам заповедите ти?

Изругах едва чуто. Всеки момент щеше да се преобрази. Лидия като че ли също го усети, защото ръцете й се стрелнаха към лъскавите дръжки на кръста й. В гърлото ми се надигна ръмжене. Извадеше ли се оръжие, и аз щях да приема вълчата си форма. Бързо се огледах наоколо. Съотношението на силите беше равно, а това не беше добре.

— Успокой се, хлапе — каза тя. — Поеми си дъх. Няколко, ако трябва.

Знаех, че Шей няма да послуша никого от тях. Вълчите му инстинкти започваха да вземат връх, а Търсачите застрашаваха нещо, което той смяташе за своя територия — мен. Държеше се така, сякаш бях негова партньорка алфа. А това означаваше, че съм единствената, която може да го спре. И макар всичките ми инстинкти да жадуваха кръв, аз ги потиснах. Не си струваше риска.