Андреа Кремер - Вълче биле

Той затвори очи за миг, а после посегна към кръста си. Видях блясъка на стомана, когато извади камата си, и тялото ми се напрегна, готово да приеме вълчата си форма.

— А ти си била там! — изсъска той. — Брат ми е един от Падналите, а ти си била там. Ти, бездушна кучко, ти си могла да го предотвратиш!

Когато отново отвори очи, видях, че горят с подклаждана от бездънна мъка ярост. Направи крачка към мен, стиснал камата в ръка. Тъкмо щях да се нахвърля отгоре му, когато Монроу застана между нас. В същия миг Шей тупна с лапи на пода — златистокафяв вълк, приклекнал отбранително пред мен и оголил зъби срещу Итън.

Мрачната усмивка на Итън се стопи и той пребледня още повече.

— Пак ти си тази, която превърна Потомъка в чудовище. Ще ти смъкна кожата и ще я нося вместо палто.

Тялото на Шей се напрегна и той присви уши назад, когато Итън се втурна към мен.

— Не! — изкрещя Аника.

Монроу се пресегна и сграбчи Итън през кръста.

— Лидия, Конър, изведете го оттук! — викна той, мъчейки се да удържи яростно съпротивляващия се мъж. — Ще се оправим с това по-късно.

Ругатни и пръски слюнка се лееха от устата на Итън. Двамата Търсачи се втурнаха да помогнат на своя водач. С огромни усилия те най-сетне успяха да издърпат крещящия, ридаещ мъж от стаята, ала отчаяните му викове достигаха до ушите ми дори когато вече не го виждах.

Монроу, по чието лице се четеше дълбока печал, поклати глава и погледна към вълка, който лежеше в краката ми и не откъсваше очи от вратата.

— Ако нямаш нищо против… — въздъхна Монроу.

— Шей, преобрази се — казах тихо. — Веднага.

Миг по-късно той вече стоеше до мен в човешкия си облик, но погледът му си остана все така бдителен.

— Ако някой от вас я нарани, ще съжалявате жестоко — каза той на Монроу.

— Кала няма да пострада.

Стана ми неудобно от начина, по който говореха за мен, сякаш изобщо не бях там. Разбирах и дори оценявах желанието на Шей да ме защити, но нали бях воин. Не се нуждаех от ничия защита. Жегна ме раздразнение, като досаден бодил, впит дълбоко в кожата ми.

Този инцидент няма да се повтори — каза Монроу. — Уверявам те.

— Съжалявам за случилото се в онази нощ — не исках да мълча, докато други обсъждаха съдбата ми. — Знам, че извинението ми сигурно не означава нищо за вас.

Погледнах към вратата, през която бяха извлекли съпротивляващия си Итън.

— Нито пък за него.

— Напротив, означава, стига да е искрено — Монроу спря замислен поглед върху загриженото ми лице. — Ще му трябва известно време, докато започне да ти има доверие. Ако изобщо някога го стори.

— Нищо няма да се получи — Шей закрачи напред-назад, стиснал юмруци до тялото си. — Как можем да постигнем някакъв напредък, ако един от вас непрекъснато се опитва да я убие?

Имаше право. Не виждах как ще помогна на останалите от глутницата си, ако непрекъснато се тревожа дали някой изпълнен с желание за мъст Търсач няма да забие камата си и гърба ми.

— Итън може да е разкъсван от гняв и мъка, но все още следва заповедите ми — заяви Аника. — Никой няма да нарани Кала, докато е под моя защита.

Обърнах се, за да я погледна, и повдигнах вежди.

— Под твоя защита?

Шей беше прав. Нищо нямаше да излезе от това съюзничество. Една истинска алфа не се нуждае от ничия защита. Търсачите не разбираха нито мен, нито моя свят. Ала нима имаше начин да спася Ансел, Брин и останалите без чужда помощ?

По устните на Аника пробяга суховата усмивка.

— Боя се, че това е твоят жребий, Кала. Поне докато не успееш да докажеш лоялността си пред другите.

— Един Страж е верен само на своята глутница — отвърнах автоматично и лицето ми се разкриви от болка.

„Глутницата, която изоставих.“

Спомних си обезумелия от скръб Итън и се запитах дали бих реагирала по-различно, ако местата ни бяха разменени. Щеше ли да има в сърцето ми място за прошка? Може и да не бях убила Кайл собственоръчно, ала той бе мъртъв, защото си бях свършила работата. Не можех да виня Итън за това, че бе насочил цялата си ярост върху мен.

„Нямам друг избор. Съюзничеството трябва да сработи.“

Шей взе ръцете ми в своите и топлината на допира му ме извади от мрачните мисли. Срещнах погледа му и си спомних защо се бях съгласила да избягам от Вейл. Раздразнението ми се изпари. Преплела пръсти в неговите, прокарах палец по китката му. Той се усмихна и сърцето ми прескочи един удар.

— Ще им помогнем, Кал — тихичко каза Шей. — Вече съм до теб и точно това ще направим — ще помогнем на Ансел и на останалите.