Майлз Кэмерон - Червения рицар

Оръженосецът му прескочи каменната стена, която делеше градината от пътя и взе един парцал от Тоби, пажът на капитана. Високите до бедрата чизми с катарами на господаря му бяха покрити с лепкава кал от несекващия пролетен дъжд и за да прикрие вълнението си, Майкъл започна да ги чисти. Той беше превзето конте, облечен точно според модата — с червена туника, избродирана със златни звезди. Тежката вълна, от която бе изтъкана, струваше повече от бронята на стрелец. Което не го засягаше — Майкъл беше от лично потекло и можеше да си я позволи. Засягаше го това, че ръцете на младежа треперят.

— Кажи ми, когато си готов — весело се обади капитанът, но Майкъл замръзна. После привърши задачата си и хвърли парцала обратно на Тоби.

— Моите извинения, милорд — каза той и хвърли бърз поглед през рамо. — Било е нещо от Дивото, милорд. Душата си залагам.

— Не е кой знае какъв залог — каза капитанът и задържа погледа му. Намигна му, колкото за да развесели зяпачите, толкова и за да окуражи оръженосеца си, който беше толкова блед, че спокойно можеше да пише върху него. После се огледа.

Дъждът беше слабичък — колкото да натежи тежкото му алено наметало, без да подгизва. Отвъд заградения чифлик се простираха тъмни току-що засети земи, черни и блестящи в далечината, също като коня му. Полята, които се простираха нагоре към хълмовете, бяха покрити с прясна зеленина и осеяни с овце. И от двете страни на реката плодородната почва обещаваше богата реколта докъдето поглед стига. Това бяха опитомени земи, покрити или със спретнатата геометрична мрежа от жив плет и каменни стени, деляща нивите и лехите, или с овце и крави, които щяха да стигнат до градовете на юг по реката. Посеви и добитък, приходите от които поддържаха Лисен Карак — женският манастир на крепостта, кацнал на високия хребет на юг. Оттук приличаше на ред бледи зъбери. Сиво, сиво и още сиво, от небето чак до земята. Бледосиво, тъмносиво, черно. Зад овцете, далеч на север, се издигаха Аднаканарите — планинска верига, дълга двеста левги 2 2 1 левга = 4,83 километра. — Бел.прев. , която се спускаше към полето, а върховете ѝ се губеха в облаците.

Червения рицар се засмя, развеселен от собствените си мисли. Десетината войници, които стояха най-близо до него, се обърнаха. На лицата им се четеше едно и също — страх.

Капитанът потърка острата си брадичка, за да изцеди дъждовната вода.

— Жак? — повика той възрастния си слуга, който мълчаливо седеше на бойния си кон. Беше по-добре въоръжен от повечето прислужници, носеше алена туника с дълги ръкави върху купения си от Изтока нагръдник и чудесен меч, дълъг метър и двадесет от дръжката до върха. И той решеше с пръсти брадата си, докато мислеше.

— Милорд?

— Чудовището как е стигнало чак дотук? — попита капитанът. Макар че бе заслонил очи от дъжда, той не успяваше да види края на Дивото. На километър и половина от тук — не, на два — нямаше достатъчно дървета, за да скрият дори елен. Далеч на север, на много левги зад дъждовния хоризонт и планините, се намираше Стената, а зад нея — Дивото. Вярно, Стената беше пълна с пробойни и обитателите му с лекота влизаха навътре. Аднаканарите така и не бяха прочистени, но тук… тук богатството и властта ги държаха надалеч. „Или поне би трябвало“ — рече си капитанът.

— Както обикновено — тихо отвърна Жак. — Трябва да го е поканил някой глупак.

Капитанът се изкиска.

— Е — отвърна той и криво се усмихна на слугата си, — едва ли биха ни повикали, ако си нямаха грижи. Освен това се нуждаем от работа.

— Разкъсало ги е — каза Майкъл. Отскоро пътуваше с тях, а семейството му беше знатно, но капитанът оценяваше бързината, с която бе възвърнал спокойствието си. От друга страна имаше още много да учи.

— На части — уточни Майкъл и облиза устни. Очите му блуждаеха. — Изяло я е. И останалите също.

„Почти си го е възвърнал“ — каза си капитанът, кимна на оръженосеца и отпусна малко юздата на Грендъл, който отстъпи няколко крачки и се обърна. Едрият жребец надушваше кръв и още нещо, което не му се нравеше. В интерес на истината, повечето неща не му се нравеха, но сега беше уплашен и капитанът усещаше напрежението в стиснатите му уста. На главата си Грендъл носеше броня с шип, дълъг тридесет сантиметра, така че раздразнението му бързо можеше да предизвика хаос.

Той направи знак на Тоби, който седеше встрани, по-далеч от самотния чифлик и се хранеше — останеше ли сам, все това правеше. Капитанът се обърна към знаменосеца си и двамата маршали, които чакаха заповедите му в дъжда, възседнали конете си.