Джанин Фрост - С единия крак в гроба

Когато Ноа почука на вратата, вече се бях примирила със съдбата си. Когато ме зърна, усмивката му застина.

— Преди не беше ли червенокоса? Нали не съм си въобразил това в нервността си?

Повдигнах вежда, която вече не бе червена, а с меден оттенък.

— Имах нужда от промяна. Бях червенокоса цял живот и ми се прииска нещо различно.

Той моментално отстъпи.

— Е, красива е. Ти си красива. Искам да кажа, че и преди беше хубава и сега продължаваш да бъдеш. Да вървим, преди да си се отказала.

Наистина бих се отказала, но това нямаше нищо общо с Ноа. И все пак, колкото и да не ми се искаше да си го призная, Дениз беше права. Можех да прекарам поредната вечер измъчвайки се заради някого, когото никога нямаше да имам, или за разнообразие можех да изляза и да се опитам да прекарам една приятна вечер.

— Лоши новини — съобщих му. — Приятелката ми, ъъ, задържали са я и няма да успее да дойде. Съжалявам. Ако искаш да отменим вечерята, ще те разбера напълно.

— Не — отвърна веднага Ноа, усмихвайки се. — Гладен съм. Да вървим да ядем.

Само една среща, напомних си, докато се настанявах в колата му. Какво толкова можеше да се случи?

С Ноа отидохме в италианското бистро „Ренардос“. От благоприличие пих само червено вино, понеже не исках да разкривам склонността си към поглъщане на огромни количества джин с тоник.

— Какво работиш, Кристин? — попита ме той.

— Полеви проучвания и набиране на нови попълнения за ФБР.

Донякъде това бе истина, ако издебването и избиването на съществата на нощта може да се нарече „проучване“. Или обикалянето на страната, отбирайки най-добрите военни, полицаи, федерални агенти или дори престъпници, които системата можеше да ми предложи — „набиране на новобранци“. Хей, какво очаквате при операции, които имат за цел да избиват вампири, не можем да сме придирчиви, когато става дума за персонал, нали така? Някои от най-добрите членове на отряда ни някога бяха носили оранжеви униформи 5 5 Униформи, носени от затворниците в някои затвори в САЩ, често от престъпници със смъртни присъди. — Бел.прев. . Хуан е бил престъпник, избрал да работи за Дон след над двайсет години, прекарани зад решетките. Тази пъстра групичка може и да не беше особено традиционен отряд, но със сигурност бе смъртоносен.

Очите на Ноа се ококориха.

— За ФБР? Ти си агент на ФБР?

— Не и на практика. Нашият отдел е по-скоро подразделение на Министерството на отбраната.

— О, значи имаш една от онези работи, за която, ако ми разкажеш, после ще трябва да ме убиеш? — подразни ме той.

Едва не се задавих с виното си. Ти го каза, приятелче.

— Ъъ, не е чак толкова вълнуващо. Просто вербуване на новобранци и проучвания. Но непрестанно съм в готовност да се отзова на повикване и работя на странни часови смени. Затова и Дениз е по-подходящата от двете ни, ако искаш да опознаеш Ричмънд.

Казах му това, за да убия всякакви илюзии. Ноа беше сладур, но между нас не можеше да се случи нищо.

— Наясно съм със странните смени и работата на повикване. При спешни случаи пейджърът ми звъни по всяко време. Е, не е толкова сериозно, колкото при твоята работа, но все пак. Дори най-малките неща в живота заслужават внимание. Винаги съм смятал, че начинът, по който се отнасяш към по-слабите, показва истинския ти характер.

Добре, добре. Издигна се мъничко в очите ми.

— Съжалявам, че Дениз не успя да дойде — казах навярно за пети път. — Мисля, че наистина щеше да я харесаш.

Ноа се приведе напред.

— Убеден съм, че е така, но не съжалявам, че тя не успя да дойде. Използвах претекста, че искам да се запозная с повече хора, за да те поканя на среща. Наистина просто исках да излезем заедно. Сигурно е заради онези пухкави чехли.

Засмях се и това ме уплаши. Честно казано, бях очаквала да прекарам ужасно, но беше… приятно.

— Ще го запомня.

Вгледах се в него над чашата си с вино. Ноа носеше блуза с кръгло бие около врата и сиво спортно сако с тъмносиви панталони. Черната му коса бе подстригана скоро, но един кичур все падаше върху челото му. Определено не би трябвало да липсват желаещи за срещи с него. Макар че на кожата му й липсваше онзи млечен албатросов тен, който блестеше на лунна светлина…

Поклатих глава. По дяволите, трябваше да престана да мисля за Боунс! Двамата нямахме общо бъдеще. Дори да успеехме да се справим с непреодолимата пречка, която създаваше работата ми, състояща се в убиване на вампири, или пък с изпепеляващата омраза, която майка ми изпитваше към всичко с дълги кучешки зъби, пак нямаше да се получи. Боунс беше вампир. Той щеше да остане млад завинаги, а аз неминуемо щях да остарея и да умра. Единственият начин да победя смъртната си природа бе да се превърна във вампир, а аз отказвах да го направя. Въпреки че това разби сърцето ми, взех единственото правилно решение и напуснах Боунс. Мътните го взели, той може би вече дори не помисляше за мен. Навярно бе продължил живота си, бяха минали повече от четири години, откакто се бяхме видели за последен път. Вероятно и за мен бе време да продължа напред.