Джанин Фрост - С единия крак в гроба

— Вечерните часове не са проблем.

Той отново ми се усмихна свенливо и нещо ми подсказа, че не с всеки клиент е така дружелюбен. Ала все пак докторът изглеждаше безобиден. Това бе рядкост, като се вземеха предвид мъжете, които срещах.

— Какво ще кажете за осем часа в четвъртък след две седмици?

— Чудесно.

— Благодаря за помощта, Ноа. Длъжница съм ви.

Понечих да тръгна към вратата.

— Почакайте! — Той заобиколи бюрото и спря. — Това е съвсем непрофесионално, но ако смятате, че сте ми длъжница, не че сте, разбира се, но… аз съм нов в града и… ами, не познавам много хора. Повечето от клиентите ми са по-възрастни или женени и… опитвам се да кажа, че…

Вдигнах въпросително вежда заради несвързаните му приказки и той се изчерви.

— Няма значение. Ако не се върнете за уречения час, ще ви разбера. Съжалявам.

Горкичкият, сладък беше. Хвърлих му бърз поглед през очите на жена, а не като предишния, който бях отправила към него с влизането си и който бе напълно различен, преценяващ опасността. Ноа беше висок, мургав и по момчешки хубав. Можеше да ги събера с Дениз — тя тъкмо ми бе казала, че от последната си среща не е останала очарована.

— Добре, Ноа, отговорът е „да“. Всъщност в понеделник вечер с приятелката ми Дениз ще излезем някъде да хапнем. Заповядай, присъедини се към нас.

Той си отдъхна.

— В понеделник става. Ще се обадя в неделя, за да потвърдя. Обикновено не правя такива неща. Боже, това звучи като заучена реплика! Дай ми телефонния си номер преди да съм те отказал с приказките си.

С усмивка записах на листче номера на мобилния си. Ако Ноа и Дениз се харесат, ще се измъкна тихомълком преди десертите. Ако пък се окаже кретен, тогава ще го разкарам, като се погрижа повече да не я притеснява. Така де, за какво са приятелите?

— Моля те, не променяй решението си — рече той, когато му подадох листчето.

Вместо да отвърна, само му махнах за лека нощ.

Следващия понеделник, в шест без десет, телефонът ми иззвъня. Погледнах изписания на дисплея номер и се намръщих. Защо Дениз ми се обаждаше от домашния си телефон? Трябваше да е дошла още преди петнайсет минути.

— Какво става? — попитах, щом вдигнах. — Закъсняваш.

Тя прозвуча, все едно си поемаше дълбоко дъх. — Кат, не ми се сърди, но… няма да дойда.

— Болна ли си? — попитах притеснено.

Отново чух дълбоко поемане на дъх.

— Не, няма да дойда, защото искам ти да излезеш с Ноа. Сама. Каза ми, че ти се струва наистина свестен.

— Но аз не искам да ходя по срещи! — запротестирах. — Уредих я само за да можеш ти да се запознаеш с него и ако се окаже, че не твой тип — да се измъкнем елегантно.

— За Бога, Кат, не ми трябва да излизам на нова среща, но ти определено имаш нужда! Да ти кажа, баба ми е по-активна от теб. Виж, знам, че не искаш да говориш за онзи тип, който и да е бил той, но сме приятелки вече повече от три години и е крайно време да започнеш да живееш. Завърти главата на Ноа с пияческите си способности, наприказвай му една камара глупости, докато му пламнат ушите, но опитай да се забавляваш с мъж, когото не възнамеряваш да убиеш в края на вечерта. Поне веднъж. Може би тогава няма непрекъснато да си толкова тъжна.

Беше бръкнала с пръст в раната. Макар че никога не й бях разказвала подробности за Боунс, особено тази, че е вампир, тя знаеше, че бях обичала някого и го бях изгубила. И знаеше колко самотна се чувствам. По-самотна, отколкото признавах.

Въздъхнах.

— Не мисля, че идеята е добра…

— Аз обаче мисля — на момента ме прекъсна тя. — Ти не си мъртва, така че трябва да спреш да се държиш като такава. Това е само една вечеря, не е бягство до Вегас. Пък и не е казано, че и друг път пак трябва да се срещнеш с Ноа. Но отиди поне веднъж. Хайде де!

Погледнах новото си котенце. То мигна, което приех като положителен отговор на въпроса ми.

— Добре. Ноа трябва да е тук до пет минути. Ще изляза с него, но навярно ще изтърся нещо глупаво и до час ще се върна обратно у дома.

Дениз се разсмя.

— Няма значение, поне ще си опитала. Обади ми се, когато се прибереш.

Казах й довиждане и затворих. Очевидно щях да ходя на среща. Готова или не.

Щом минах покрай огледалото, се огледах два пъти. Боядисаната ми в кафяво коса бе подстригана до раменете и изглеждаше някак чужда, но такава беше и идеята, в случай че Иън решеше да потвърди слуховете за външния ми вид. Не исках вампирите и тулите да ме разпознават само заради цвета на косата ми. Блондинките може и да се забавляваха повече, но аз се надявах на по-голям брой трупове. Червенокосият жътвар бе изпратен да почива в мир. Да живее Жътваря брюнетка!