Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Изненадан, звярът остана за миг неподвижен на мястото си и в същия момент пуснатата от Мирима стрела прониза сладкия триъгълник и потъна в мозъка му. Чудовището като че ли се напрегна да скочи, но само пристъпи и се отпусна полека върху тревата, сякаш полягайки да поспи.

И повече не помръдна.

Мирима препусна към Боренсон. Беше навъсена.

— Три стрели — викна тя. — Изхабих цели три стрели за една хала.

Боренсон разбра какво има предвид. Имаше само няколко безценни стрели в колчана си, а в далечината маршируваше армия от стотици хиляди хали и земята тътнеше под стъпките им.

— Според мен три стрели за една хала не са много. Освен това ти уби три хали с пет стрели, а не една с три.

Мирима хапеше устни. Беше му пределно ясно, че вътрешно се проклина за неточността си, вместо да се радва, че е останала жива. Колко мъже бяха убивали хала с лък? Тези, които познаваше, се брояха на пръстите на едната му ръка. А току-що тя бе ликвидирала цели три!

Сарка Каул се приближи до тях и попита:

— Колко метални лъка мислиш, че има в Хиърдън?

Мирима поклати глава.

— Не съм виждала много. Доколкото мога да предположа, може би към триста в цял Хиърдън.

— Добре би било да са сто хиляди и някой да се сети да ги докара в Карис — добави Сарка Каул. — Заедно с всичките ви метателни машини.

Но Боренсон усети, че тонът му е тревожен, тъй като знаеше, че Карис не може да се похвали с подобни оръжия. Сарка Каул обърна кървавия си кон и тримата препуснаха в галоп под мъждукащата зад завесата димни облаци небесна светлина.

Йоме накара Габорн да се спусне към Леговището на костите, но нямаше никакво намерение да се влачи едва-едва подире му. И сега тичаше с всички сили.

Верен на думата си, Габорн бе маркирал пътя през тунели и пещери, каньони и речни корита, покрай невероятни чудеса, които — подозираше Йоме — човешко око не бе зървало. По пътя си прекоси дълъг тунел, издълбан в кристална скала, чиито стени бяха прозрачни като лед. Видя гори от каменни дървета, усукани и нереално красиви, извиващи се нагоре по стените. Случваше се да изгазва цели стада от раци-слепци и да се спуска в бездънни бездни. Да минава под водопади, от чийто рев оглушаваше.

И през целия път една мисъл не я напускаше: „А докато ти спасяваш света — бе попитала Габорн тя, — кой ще спаси теб?“

Това не бе просто въпрос. Беше обещание, което тя се надяваше да спази. Искаше да е до него, но нямаше оръжие, а и не можеше да поддържа темпото му.

Стигна до един стар инкарски подслон, в който се надяваше да намери оръжие.

Един отвор близо до пода на тунела водеше към убежището.

Йоме се промъкна в него, надявайки се да открие нещо, което да й бъде от полза. „Джобни рачета“ бяха издълбали безброй дупки по стените. Белезникавите създания приличаха на миниатюрни хали с масивни предни крайници и дебели черупки. Пълзяха с милиони по пода и моментално се спуснаха към свърталищата си, щом усетиха движение около себе си. Някои бяха не по-големи от хлебарки, а най-големите бяха колкото плъхове.

В първия момент Йоме реши, че убежището е необитаемо, но забеляза каменно гърне, в което имаше лешници и брашно от елда със сушени пъпеши, ябълки и череши. Гребна с шепа и установи, че е солено, но може да се яде. По вкуса му предположи, че е оставено тук преди повече от година. В едно глинено гърне имаше сладко зимно вино от пъпеши.

В срещуположния ъгъл бяха подпрени четири копия. Едно беше изкривено, другото абсолютно ръждясало, а на останалите две бяха паднали диамантите от върховете. Нито едно от тях не беше в добро състояние. И все пак някакво оръжие бе по-добре, отколкото никакво.

Докато ги оглеждаше и се чудеше дали може да ги поправи, зърна бледа рисунка с въглен на стената. Бяха някакви завъртулки, маркирани с инкарски знаци. Заприлича й на карта.

Ако наистина беше карта, не очакваше да й помогне кой знае колко. Джобните рачета бяха издълбали толкова много дупки в стената, че от линиите не се виждаше почти нищо, а и цветовете бяха избелели. Картата беше на стотици, ако не и на хиляди години.

„Вероятно съм тук — каза си Йоме, разпознавайки знак, който приличаше на щит с инкарски числа по него. — А тази пътека отвежда нататък.“

Тя проследи с пръст спускащата се на голямо разстояние линия, която завиваше в обратна посока и се усукваше като спирала все по-надолу и по-надолу. Предположи, че пътеката води до Безкрайния развъдник. Изглежда, беше някакъв пряк път, пунктиран със стрелки.