Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Искааам — проплака отново момченцето със сълзи на очи.

Тя стисна още по-силно ръката му да кротува и попита:

— И какво, ако го направя? Ще нахраниш ли братята и сестрите ми?

Беше дете и вероятно знаеше, че ако мъж или жена дадат дар, за децата им ще бъдат полагани грижи до края на живота им. Турауш поклати печално глава.

— Ако беше голяма, можехме да сключим такава сделка. Но ти си още дете и твоят дар не е кой знае колко ценен. Понеже си малка, нямаш такава голяма издръжливост като един възрастен — излъга я той. В края на краищата трябваше да си изпълни квотата. — Тъй че, ако малкото ти братче също иска да се нахрани, и то трябва да даде дар.

И той се усмихна на момченцето. Турауш рядко бе прибягвал до вземане на дарове от толкова малки деца. Но тези двете изглеждаха достатъчно здрави.

— Чувала съм, че боли — не се съгласи момичето.

— Съвсем малко и само за миг — отвърна Турауш.

В тона му прозвуча обещание за доживотна радост, макар че техният живот нямаше да продължи кой знае колко дълго. Радж Атън имаше нужда от издръжливост и едно недохранено дете едва ли щеше да изкара даже зимата с нейните болести.

— А сестричките ми? — попита момичето. — Кой ще се грижи за тях?

— На колко години са?

— Едната на три, а другата току-що навърши годинка.

Турауш свъси чело. Такива деца бяха прекалено малки, за да дадат дарове. Един Посветител трябваше съзнателно и от цялата си душа да отдаде даровете си, а малки дечица, които не биха могли да си дадат сметка за последиците, не можеха съзнателно да вземат подобно решение.

„Все пак — помисли си Турауш — може да ги отглеждаме няколко години, докато пораснат достатъчно.“

— Ще ти предложа нещо. Ако ти и братчето ти дадете дарове, вероятно мога да уредя и сестричките ти да се нахранят. Всъщност познавам една много добра жена, която отдавна иска да си има дъщеря. Тя ще е истински щастлива да бъде благословена с две.

— А големият ми брат?

— Разкажи ми за него.

— Казва се Балимар. Достатъчно е голям, за да работи. Но миналото лято го намушка един бик и едва сега проходи отново.

— Значи се оправя?

— Да — отвърна момичето. — Много е силен.

Турауш се замисли. Балимар вероятно нямаше да може да даде издръжливост сега, но можеше да даде мускули. Той с положителност се чувстваше отговорен за по-малките и ако Турауш успееше да ги прикотка в замъка, лесно щеше да го убеди да ги последва.

— Сигурен съм, че можем да се договорим. Хайде да вървим да вземем вашите дарове и да се нахраните. След това ще говоря с Балимар.

Турауш хвана слабата ръчичка на момиченцето. До слуха му достигна пронизителното свирене на облекчител, последвано от болезнения вопъл на някой, комуто изтръгваха издръжливостта. За него този звук бе по-приятен от гукането на гривяк.

Диърборн гребеше в късния следобед, без да спира, с помътнели от изтощение очи. Струйки пот се стичаха по страните му и от носа му и цялата му риза бе просмукана от потта.

— Почти стигнахме — каза той. — След завоя трябва да е замъкът.

Гребеше вече четири часа, без да спре за почивка. Следеше течението и насочваше лодката към бързеите, за да се придвижват с по-голяма скорост.

Шемоаз се тресеше от студ. Опита се да се овладее. Загледа се в гладката зелена вода и се опита да се наслади на слънчевите лъчи, които затопляха кожата й. От тях сякаш се чувстваше по-чиста, като че ли топлината им изпепеляваше заразата в нея.

— Реши ли какво да дадеш? — попита Диърборн.

— Метаболизъм — отвърна тя след дълга пауза.

Последствията от даряването му бяха най-безопасни. Не биха засегнали детето, а също така и на нея не биха навредили особено. Лесно можеше да го отдаде. Ако Габорн победеше и успееше да унищожи халите, тя щеше да се събуди някой ден след приключването на битките, превърнали се в кошмарен сън, който постепенно избледнява.

Диърборн изсумтя. Очевидно не беше доволен. Отдавайки своя метаболизъм, тя всъщност щеше да го изостави. Щеше да спи, докато той остарява. Но очевидно нищо не бе в състояние да я разубеди.

Пътуването по реката напомняше приятен излет. Бреговете бяха обрасли с котешки опашки, а над водата подскачаха пъстърви, за да налапат някоя мушичка. Край брега плуваха зеленоглави патици, без да откъсват нито за миг очи от малките си. Шемоаз видя един елен да изскача от леговището си под една ябълка.