Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— О — опита се да обясни Шемоаз, — той е мой приятел. Само ме придружава…

Диърборн постави ръка на рамото й, отмести я и обяви с нетърпящ възражение тон:

— Мускули. Дарявам му силата си. И дано Стихиите му позволят да цапардоса…

Диърборн сви юмрук и го размаха, сякаш самият той се канеше да цапардоса някого.

Шемоаз го погледна и се изуми от изписаната върху лицето му решителност. А си беше представяла, че е още пале. Припомни си как натискаше цял ден греблата, без да отдъхне нито за миг. Нещо в него се бе променило.

„Плъховете ни бяха пратени, за да съкрушат волята ни — помисли си Шемоаз, — но вместо това ни направиха по-решителни от всякога.“

Габорн тичаше надолу по стълба, която изглеждаше толкова безкрайна, че обикновен човек би слизал по нея няколко дни. Нагоре по нея от подземния свят право в лицето му духаха горещи ветрове. Наоколо нямаше капчица вода, с която да се освежи.

В Хиърдън битката бе приключила и тези, които щяха да умрат, вече бяха умрели.

Сега идваше ред на Карис.

Габорн усещаше, че някъде там долу Ейвран е жива.

През последните няколко дни — както той можеше да прецени времето — Съпруга на сенките го бе насочвал през врати, които обикновен човек не можеше да отвори; той се бе спускал по шахти и изкачвал стълби, по които човешко същество не можеше да премине.

Не само халите прокопаваха проходи в подземния свят, тъй че бе еднакво вероятно Съпруга на сенките да тръгне както по издълбан от някой огромен червей проход, така и да използва тунелите на халите. Габорн тичаше покрай огромни водопади и през глухи пещери. На два пъти загуби посоката, но след това отново я намери.

Докато тичаше, дните се нижеха един след друг и той се питаше какво ще направи, когато се изправи срещу Истинската властелинка.

Тя щеше да е подготвена. Беше веща в изкуството на магьосничеството и достатъчно могъща, за да се противопостави на Стихиите. Още повече, че бе убежище на локъс, който съществуваше от незапомнени времена.

С копието си ли смяташе да я победи? Той вдигна древното оръжие и огледа диамантения му връх. По него бяха гравирани Земни руни, които го предпазваха от счупване. Други особености не се забелязваха. Просто едно издялано от кост копие.

„Не и с копие — помисли си той. — Не можеш да убиеш локъс по този начин. Локъсът е злото, самата същност на злото.“

Стомахът му се бе стегнал в юмрук, но желанието му да разреши дилемата беше много по-силно от глада.

На пътя му се изпречи широка стотина стъпки бездна. Той се засили и я прескочи без усилия, но навехна глезена си, когато се приземи от другата страна. Намести го и седна за момент, докато подействат даровете му на издръжливост. След малко всичко бе наред и той продължи нататък.

Опита се да си припомни всичко, което бе чувал за Лъчезарните и за Сияйните, за Ерден Геборен, за големия противник, който според всичко, което знаеше, се наричаше Гарвана. Припомни си нещо, което му бе прочела Йоме. При първата си среща с тях Ерден Геборен бе описал Сияйните по следния начин: „Добродетелта е тяхната броня, а истината техния меч“.

Тогава си бе помислил, че Ерден Геборен се опитва да опише добродетелността на тези достойни обитатели на подземния свят.

Но му бе направило впечатление, че думите не бяха написани веднага след първата му среща със Сияйните, а десетилетия по-късно.

„Ами ако?…“, запита се той. „Буквалния смисъл ли е имал предвид Ерден Геборен? Ами ако… човек е един празен съд, който може да бъде изпълнен както със светлина, така и с мрак? И ако аз мога да бъда изпълнен със светлина, как ще проникне в мен мракът? И от какво ще ме лиши този мрак?“

Спомни си за книгата, която емирът на Тулистан бе изпратил на крал Силвареста, и графиката в нея. На нея бяха изобразени „Владенията на човека“, нещата, които той притежава. Те се състояха от Видимите владения, които човек притежаваше и които можеха да се видят — неговият дом, неговото тяло и неговото богатство. Общностните владения включваха неговите връзки и взаимоотношения с общността — семейството, града, неговата страна и доброто му име. Невидимите владения обхващаха всичко онова, което не може да се види — време, свободна воля, телесно пространство.

Според емира, ако някой нахлуе в някое от тези владения, го наричаме злодей. Ако се стреми да разруши репутацията ни или да открадне златото ни, или да упражни контрол над действията ни, той е насилник.