Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Сякаш попадна във вихрушка. Обгърнаха го невидими ветрове, ветрове на мрака; прииска му се да изкрещи за помощ, но езикът му сякаш се бе вдървил и можеха да го чуят само раците-слепци.

Свлече се на земята, осъзнавайки, че не е сам в пещерата. Някаква невидима стихия се вихреше около него с категоричното намерение да го унищожи.

Сърцето му блъскаше. Едва си поемаше дъх. Усещаше присъствието на Истинската властелинка, вечното й злокобно дихание. Тя пошепна в ухото му: „Как ще победиш враг без очертания, който владее собствените ти мисли?“

Габорн се сви на кълбо. Прииска му се да избяга, но нямаше къде, а и нямаше никаква представа кое е реално и кое въображаемо.

В съзнанието му изникна образът на четири-пет годишно момченце. Небето бе ясносиньо, а денят топъл и светъл. Отнякъде отекваха гръмове и детето тичаше откъм дома си с някаква непоколебима решителност, стиснало пръчка в ръка. „В кокошарника се е промъкнала лисица“, помисли си момченцето. Но щом зави зад къщата, Габорн внезапно разбра каква е причината за този тътен. Към него приближаваше огромна орда хали. Спускаха се в черна редица по близкия хълм. Момченцето ги видя, крачетата му се подкосиха и то зяпна. Вдигна малката пръчица, сякаш с надеждата да ги прогони, както се пропъжда лисица, но нищо не бе в състояние да спре неумолимата орда.

Първата хала, която връхлетя отгоре му, го погълна и видението изчезна.

Властелинката прошепна в ухото на Габорн: „Ти си момченцето, ние сме ордата. Не можеш да ни победиш.“

Габорн си даде сметка за ужасяващата достоверност на видението. Магесницата му бе показала нещо, което се бе случило при нападението на ордата на халите срещу Карис.

Тъмнината се сгъсти. Дълго време Габорн изпитваше усещането, че духът му ще се откъсне с вой от тялото му, за да се превърне в играчка в лапите на Властелинката.

След доста време осъзна, че тя не притежава такава мощ. Ако разполагаше с нея, отдавна да бе изтрила цялото човечество от лицето на земята.

Постепенно мракът започна да отстъпва и скоро се стопи напълно, а заедно с него изчезна и Лоуикър, и откъснатите му крайници. Пред Габорн се простираше единствено излъсканият от тежките стъпки на халите под на пещерата.

Сърцето му препускаше като бясно.

Беше го връхлетяла Властелинката. Но защо?

Можеше да предположи само две вероятности. Първата бе, че го измъчва за забавление. А втората, че го прави от страх.

„Но с какво бих могъл да я уплаша? — запита се Габорн. — Каква заплаха представлявам за нея?“

Спомни си как започна видението. Беше се запитал как би могъл да победи създание на абсолютното зло, което не обитава тялото, а духа.

Пролази на колене и осъзна какво се бе случило. Беше се опитала да го отклони от собствената му логика на разсъждения. Даваше си сметка, че ако се върне към нея, ще й даде повод за нова атака.

„В такъв случай нека дойде — каза си Габорн. — Искам да приключа с нея. Ненавиждам я.“

Той се изправи.

„Тя ще насочи тази омраза срещу теб — прошепна един глас в съзнанието му. — Ще те принуди да намразиш онези, които й служат, и накрая ще те победи. Когато разшириш пределите на добродетелта, силите на злото вият и жалеят.“

Вихрушката на мрака се бе оттеглила и спокойствие изпълваше сърцето на Габорн, макар до слуха му да достигаше отдалеч воят на локъса.

„Научи се да обичаш всички хора еднакво — бе написал Ерден Геборен и тези думи сега сякаш прозвъннаха в ушите му, все едно авторът им бе застанал до него. — Както жестоките, така и добросърдечните.“

— Както жестоките, така и добросърдечните — повтори Габорн.

Облада го съмнение. Замисли се за крал Лоуикър, убиеца на съпругата си.

„Как трябваше да постъпя с него?“

Припомни си стотиците жестоки мъже, които бе отказал да Избере. Припомни си как ненавиждаше Радж Атън.

„Научи се да обичаш всички хора еднакво. Както жестоките, така и добросърдечните.“

Когато Избираше тези, които да оцелеят, и тези, които да загинат, Габорн се бе опитал да наложи някаква норма. Отказа се да Избере само силните, изоставяйки слабите в ръцете на смъртта. Отказа се да Избере само мъдрите, обричайки глупавите на смърт. Бе Избрал стари и млади, мъже и жени, роуфхейвънци и индопалци.

Позволи си една-единствена норма. Бе отхвърлил злонамерените. С чувството, че постъпва справедливо. Защото човек може да се роди глупав или слаб, или грозен, смяташе Габорн, и съдбата може да онеправдае и най-скромните, но човек трябва да бъде държан отговорен за постъпките си. В противен случай отваряме път на анархията.