Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Уагит пришпори коня по-надалече от кървавата баня и бедното животно изпръхтя и се понесе през ордата.

Бързо го преведе през тълпа по-дребни чудовища, които се разбягаха, сякаш някой Сияен се бе появил сред тях, и само след няколко мига Уагит вече препускаше далече от ордата — като мълния летеше конят над песъчливата земя.

Продължи стотина крачки към Вонеща вода, след което обърна назад към Габорн. Ленгли и хората му препускаха пред него в пълно отстъпление.

Уагит погледна нагоре и видя ято гъски, понесло се над хълмовете. Слънцето грееше над голите поля и горите зад тях и те блестяха ярко с цвета на зряла пшеница и пурпур.

От дълбоките глъбини на паметта той си спомни как веднъж, много отдавна, беше гледал гъшия полет от бащиния си плевник, в един студен и мъглив зимен ден, и как майка му му извика да си облече наметалото. Споменът се надигна като прозрачен мехур, пръсна се и обзе цялото му същество.

В този спомен майка му го наричаше с по-истинско име.

В долината под Ейвран се вдигаше прах — прах от халите, тръгнали на битка, прах от мъжете, връхлитащи на щурм. Прахта скриваше подробностите от битката. Мъжете на Габорн се врязваха като мълнии в ордата на подсилените си коне.

Владетелите на руни биеха по бойния строй на халите от четири посоки, осигурявайки си така необходимото отвличане. Скалбейрн се вряза и покоси Три убийства.

Когато и с това се свърши, мъжете, които препуснаха назад, бяха много по-малко.

Ейвран мислеше, че ще скърби, но сълзите не дойдоха. Вече твърде много приятели бяха загинали.

Халите съскаха, отпращайки през полето своите неразбираеми думи-миризми и моментално деветте Бойни реда започнаха да се сливат в един. Под новото си водачество халите се понесоха обратно на запад, към Фелдъншир.

Когато войската на Габорн побягна на юг, халите не се впуснаха да я преследват.

Ордата си отиваше, тътенът от стъпките на все по-смаляващата й се чет заглъхваше. Халите отстъпваха към бърлогата си, макар че малко от тях притежаваха достатъчно жизненост, за да издържат непосилния път.

Хората на Габорн започнаха да викат възторжено. Яздеха по билата на юг от Фелдъншир и когато колоната на халите премина отдолу, виковете им се усилиха. Тя видя как подскачат от радост и се прегръщат.

Сред хълмовете и горите покрай река Донестгрий тълпите селяни също надигнаха викове на радост и надежда.

Дните на Габорн, който беше гледал мълчаливо цялата битка, промълви едва чуто зад гърба на Ейвран:

— Велика победа.

Но Габорн само седеше на бойния си жребец с пика в ръка и отпуснал глава. Беше загубил в този сблъсък десетки воини.

— Предупредих го — каза Бинесман. — Ерден Геборен не е умрял от смъртна рана, а от разбито сърце. С Габорн ще стане същото.

— Как можем да му помогнем? — попита Ейвран.

Но вече знаеше какво ще поиска Габорн. Днес щеше да продължи избиването на хали и щеше да я накара да потърсят Майстора на пътя. Щеше да поиска тя отново да яде.

— Чуйте… — каза Бинесман и извърна поглед на север, а после на юг. Зелената жена вдигна глава, сякаш Бинесман бе заповядал точно на нея да се вслуша.

Но Ейвран не можа да чуе нищо необичайно.

— Какво?

— Вездесъща тишина. Простряла се е на мили наоколо.

Ейвран не беше съвсем сигурна, че го разбира. Хората продължаваха да викат възбудено. Халите тичаха и земята сякаш стенеше под тежестта им.

— Не пеят птици, не свирят щурци — прошепна Бинесман. — Не мучат крави… никакъв друг звук освен от хора и хали на мили и мили оттук. Какво ти казва Земята?

Ейвран не го разбра. Но самата тя изпитваше… страдание. Може би Земята страдаше.

Беше уморена. Искаше тази война да свърши.

На хълмовете от другата страна на долината рицарите на Габорн се събраха в широк кръг. Вдигнаха високо шлемовете си и започнаха да ги въртят едновременно, а те улавяха слънчевите лъчи и ги отразяваха, отпращайки вестта за великата им победа във всички посоки.

Твърде ярка беше слънчевата светлина. Ейвран вдигна ръце да заслони очите си.

Долу, на стотина крачки по склона, забеляза едно черно дърво, ниско и разкривено. Дори трудно можеше да се нарече дърво. Едва ли беше по-високо от човешки ръст — по-скоро храст с десетина криви клони. Смачкано и грозно.