Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

През последния ден в минутите на отдих се бе мъчил да си спомни истинското си име. От време на време то се връщаше в ума му от миналото, но все не можеше да го задържи за повече от няколко мига. Не му се искаше през целия му живот да го наричат само Уагит.

Но истинското му име така и не се връщаше, а малкото спомени, които успяваше да извлече, бяха изпълнени с болка. Беше си спомнил как баща му го наби като дете, защото бе сложил в огнището твърде много дърва и за малко щеше да запали цялата къща. Спомни си как бе седял на едно дърво през нощта, самотен и загледан към ятото гъски под издигащата се луна, а децата отдолу го дразнеха. А за майка си не можеше да си спомни нищичко.

Спомените, които трупаше сега, бяха още по-мрачни. Беше гледал отдалече как ордата опустошава Фелдъншир. Чул бе предсмъртните викове по бреговете на Донестгрий, когато халите загазиха между ранените от Карис. Дори в този момент те отекваха в паметта му. Подозираше, че никога няма да заглъхнат.

Благословът на Габорн се бе превърнал в проклятие.

— Скалбейрн ще умре, нали? — попита той Габорн.

— Да. Мисля, че да.

„Трябва да се сложи край на тази смърт“, каза си Уагит.

— Аз ще умра ли днес?

— Не.

— Добре — каза Уагит и пришпори коня си към бойните линии.

Скалбейрн пак погледна през рамо. Хондлър се опитваше да прободе една огромна оръженоска, но чудовището успя да го отбегне, замахна към жребеца му отдолу и разпра корема му. Червата на коня се пръснаха по земята и Хондлър рухна заедно с него.

Келиш забави. Една магесница изхвърли с пръта си тъмножълто валмо и то погълна и кон, и ездач. Лорд Келиш изкрещя, конят му така и не се показа повече от сянката на зловонното проклятие.

Втори шанс нямаше да има. Не и в този щурм.

Скалбейрн профуча през втората редица и доближи до свитата на магесницата — десетина огромни оръженоски. Бяха се стегнали в плътен строй около нея. Няколко чудовища се обърнаха да го пресрещнат.

Но злата магесница бе по-едра от обкръжението си, извисяваше се над тях. Виждаше я добре — крачеше бързо и все по-далече, с високо вдигнат задник.

Отпред се чуха бойни рогове. На най-близкото било, няма и на половин миля пред ордата, се показаха две хиляди свободни рицари.

Бяха чули сигнала на Габорн за атака и бяха помислили, че призовава тях!

Една оръженоска замахна с огромния си, увенчан с кука прът и Скалбейрн разбра, че няма да го избегне.

Но великата магесница бе изкусително близо. Нямаше да може да й нанесе удара, с който да я умъртви бързо, не и в сладкия триъгълник.

— Фарион! — изрева той и хвърли пиката над главите на охраната й.

Оръжието се издигна на двайсет стъпки и започна да се спуска в изящна дъга право към гърба на магесницата. Не успя да го види как я поразява.

Конят му изцвили от ужас и се опита да се обърне. Изумруденият прът се удари в гръдната му броня, от него изригнаха раздиращи пламъци и посякоха коня на две. Животното залитна и Скалбейрн изхвърча от седлото и потъна в мрак.

Уагит препускаше през редиците на халите. Чудовищата засъскаха стъписани от неочаквания щурм на двете хиляди рицари. Към тях на тъмни облаци се понесоха зловонни заклинания и пометоха първия ред. Десетки лордове загинаха при първия сблъсък.

Изведнъж вниманието на чудовищата бе отклонено.

Уагит препускаше през редиците им без извадено оръжие. Сниши се и профуча покрай една огромна оръженоска, извила рязко глава, за да види следващата си жертва. Подмина втора, прикривайки се зад туловището й от заклинанието на близката магесница.

Не бе имал време да го обмисли, но предполагаше, че без пика халите няма да го сметнат за сериозна заплаха. А и от всички мъже в обкръжението на Габорн той бе най-малко способният да размаха оръжие тук.

Габорн отчаяно наду рога си в сигнал за отбой.

Уагит беше изгубил от погледа си Скалбейрн, но видя как злата магесница се надигна и се развъртя на място. Пиката на Скалбейрн я беше пронизала през корема и сега тя се мъчеше да я изтръгне. Ударът бе смъртоносен. При нормални обстоятелства нямаше да преживее и един час. Но сред вероломните си спътнички тук нямаше да оцелее и петнадесет секунди.

Няколко млади магесници усетиха смъртната й рана и връхлетяха да си вземат пая. След тях в гротескна тълпа се втурнаха оръженоски.

Разкъсаха водачката си за секунди.

— Скалбейрн! — извика Уагит.

Отговор нямаше. Но той зърна останките на Скалбейрн на бойното поле, под краката на една хала. Бяха се погрижили добре за него. Нищо не беше останало за спасяване, нищо не можеше да направи.