Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Рицар-маршалът се помоли на Силите дано да е този мъж.

Уагит кимна.

— Ще й го предам.

— Сияйните дано те закрилят — промълви Скалбейрн.

Качи се на коня, пришпори го надолу по склона и поведе рицарите. Време за повече глезотии нямаше.

След няколко мига Габорн и останалите се струпаха около него и щурмът започна без пищност и ек на фанфари — сто мъже срещу над три хиляди хали.

Чудовищата тичаха бързо към Фелдъншир, на дълги отскоци и с гръб към него, всяка хала — като сиво-черна могила.

Скалбейрн остави черния си боен жребец да препусне на воля и сниши дългата си пика. Рицарите около него се развърнаха във ветрило. Сярата и алкалните соди, образували дебела кора по полето, приглушаваха тътена на конските копита, под които се вдигаше жълтеникав прах.

Полето бе равно и чисто от камъни. Дърветата и храстите бяха болезнено малко, едва се мяркаше дори трева.

Скалбейрн никога не бе имал по-добър терен за конна атака.

Ленгли зави и поведе петдесет души към дясната страна на шестоъгълника. Лорд Гълифорд поведе други петдесет наляво.

— Три реда дълбочина — каза Габорн на Скалбейрн, маршал Хондлър и лорд Келиш. — Гледайте да се врежете в редиците им!

Габорн изсвири два къси сигнала с рога и ездачите на Гълифорд подкараха конете в бесен галоп.

После изсвири дълъг сигнал и мъжете на Ленгли пришпориха конете.

Скалбейрн дръпна юздите и загледа вражеските редици.

Мъжете на Гълифорд връхлетяха срещу халите, сразиха с пики десетина чудовища откъм гърба, след което завиха встрани от фронта и препуснаха като в Рицарския кръг. Халите се заобръщаха с лице към тях, мечоноските стегнаха строя си като стена от плът, а магесниците вдигнаха кристалните си прътове и захвърляха злите си заклинания. Към петдесетимата се понесоха облаци зеленикав дим. В планините халите бяха хвърляли камъни, но в песъчливата почва тук камъни нямаше.

Почти моментално хората на Ленгли удариха десния фланг на халите.

Както беше предсказал Габорн, необучените в новата тактика хали разбиха строя си по двата фланга и се втурнаха на бой. Така фронтът пред Скалбейрн изтъня.

— Сбогом! — извика им Габорн.

— До нова среща в Долината на сенките! — с рев отвърна Скалбейрн и пришпори жребеца си.

Земята кипна под копитата му. Черният жребец притежаваше три дара на метаболизъм и се смяташе за един от най-бързите на света. Много коне с повече дарове можеха да достигат скорост от осемдесет или деветдесет мили в час, но той ги надбягваше.

При такава скорост всеки сблъсък с хала щеше със сигурност да го убие. Падането от коня щеше да потроши всички кости по тялото му.

Скалбейрн държеше пиката здраво. Погледна през рамо и видя Хондлър на сто крачки назад, следван от лорд Келиш.

Пришпори и изрева:

— По-бързо!

Повечето от оръженоските нямаха никакво оръжие. Той засили коня си между две от тях.

На двеста рзкрача бе приближил достатъчно, за да могат халите да го надушат. Но тъй като конят му препускаше с над сто мили в час, чудовищата едва успяха да се обърнат и той лесно се вряза в първите редици.

От халите наоколо се надигна тревожен съсък.

Вдясно от него една по-бързомислеща магесница отпрати заклинанието си.

Понесе се непоносима смрад, удари в редиците отпред и една оръженоска се олюля.

Скалбейрн рязко обърна наляво и се вряза във втората бойна редица, без да забавя. Тук халите бяха по-дребни и също без оръжия. Халата отдясно дори не спря, за да се обърне и да го пресрещне. Тичаше напред с развети пипала, подгонена от смъртта.

Той насочи коня си право към нея.

Чу грохот на оръжие зад себе си — кършеща се пика и мъжки вик. Изцвили кон. Зловонни заклинания се пръснаха във въздуха.

Барон Уагит яздеше до Земния крал и гледаше как Владетелите на руни се врязват в редиците на чудовищата. Само за един ден бе видял сто смърти, но така и нямаше да привикне с гледката.

Не искаше да изгуби Скалбейрн. Като Върховен маршал на свободните рицари едрият воин се радваше на уважението на всеки благородник в Роуфхейвън и за изненада на Уагит го беше взел под покровителството си. Предния ден го бе понаучил малко как да борави с бойния прът. А най удивителното беше, че искаше да го ожени за дъщеря си.

През целия си живот Уагит не помнеше някой да го е искал за зет. Никоя жена не го беше пожелавала за любовник.

Дарът на паметта бе нещо многолико. Ето, че за първи път той беше желан. А паметта му все още бе колеблива.