Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Боренсон се замисли. По пътя все още се срещаха убийци. Войските на Радж Атън сигурно не бяха чули за падането на Карис чак тук. Можеше и да е случаен убиец. Но все пак това го обезпокои. Не можеше да се отърве от мисълта, че непознатият е тръгнал да търси точно него.

Потърка уморено гуреливите си очи и хапна малко от вкусната гозба, докато другите гости опразнят хана.

После каза на стопанката, че ще тръгне, след като се наспи, и я помоли да обиколи селцето да му купи храна за пътя към Инкара. Фенрейвън беше само на стотина мили от границата по планините и селищата дотам бяха малко.

Отиде в единствената стая и реши, че е повече от добра. Беше чиста и уютна. Сламата под постелята беше прясна, а дъщерята на стопанката взе завивките и ги смени с нови, така че нямаше защо да се безпокои от бълхи и въшки.

Храната се оказа добра, а и конярчето си разбираше от работата. Боренсон се почувства добре осигурен за предстоящия път. За първи път от толкова дни получаваше възможност да си отдъхне добре, а лишен от дарове на жизненост имаше ужасна нужда от това.

Легна в постелята и започна да мисли за предстоящото пътуване. Утре щеше да отиде да си потърси няколко дара на жизненост. Обзе го непреодолима тъга. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Мирима, за вкуса на устните й, за допира на студеното й тяло, когато я беше притиснал до себе си, докато я пускаше във водата.

Болеше го не за себе си, нито дори толкова за нея. Имаше чувството, че светът е изгубил нещо красиво, нещо необходимо и великолепно.

Очите му бяха толкова уморени, че той ги притвори само за да облекчи болката — и бързо потъна в дълбока дрямка.

Събуди се чак след няколко часа — и се събуди много бавно.

Беше усетил, че има гост в леглото си и че вече е късно през нощта. Беше обичайно гостите на един хан да споделят едно легло, когато се наложи.

Но никак не беше обичайно жена да сподели мъжко легло, а той усети по мириса на косата й и по лекия допир на ръката, прегърнала го през гърдите, че до него лежи жена.

Събуди се напълно, стреснат, и се надигна.

До него лежеше Мирима.

— Как… — запелтечи Боренсон.

Мирима се надигна на лакът и го загледа. Луната зад отворения прозорец беше само сърп и нощта бе пълна със звезди. В стаята нямаше никой друг.

— Е, събуди ли се най-после? — попита Мирима.

— Но как…

— Ти ме пусна във водата — каза Мирима. — Бях изтощена и почти мъртва, а ти ме даде на водата.

— Съжалявам! — каза той с ужас. Наистина беше помислил, че е мъртва. Но ето че тя седеше тук, до него, по-здрава и жива от всякога. Дрехите й бяха сухи.

— Всичко е наред — каза тя. — Открих нещо. Ейвран не е единствената родена магьосница.

Милион въпроси връхлетяха Боренсон.

„Трябваше да го разбера по-рано — осъзна той. — Трябваше да го разбера от всеки неин жест, колко нежна е, когато трябва да бъде нежна, колко твърда е, когато трябва да е твърда, как всяко нейно докосване ме успокоява, също както ласката на ундината ме успокои, след като избих Посветителите в замък Силвареста.“

Беше доловил нещо в нея. Но от устните му се изтръгна само една дума:

— Как?

— Водата ме пое — каза Мирима. — Сънувах го — облаци, натежали от влага, и водопади, изпълващи въздуха с пръските си, и потоците, ромолящи по чистите камъни. Винаги съм обичала водата. Сънувах велики чародеи в океански дълбини, и странните и удивителни неща там. Водата ме изцери и щеше да ме отведе до морето, далече отвъд Дворовете на прилива. Можех да се оставя да ме отнесе.

— Но осъзнах нещо — продължи Мирима. — Разбрах, че повече обичам теб. Затова се върнах — да ти бъда жена.

Боренсон я гледаше слисано. Всъщност чак сега разбираше, че тя не е била умряла. Че е била само близо до смъртта. Но все пак имаше дарове на обаяние. Макар и със закъснение той си даде сметка, че я е пуснал във водата, знаейки по някакъв начин това. Умът му беше замъглен от умората, толкова изтощен, че повече не можеше да мисли. Беше се взирал в лицето й за някакъв признак на промяна, за онзи миг, в който даровете си отиват, но той така и не бе настъпил.

„Точно затова, когато я пуснах във водата, изпитах чувството, че я предавам.“

Нещо повече, сега той разбра колко истински го обича тя. Не просто бе пожелала да тръгне с него към Инкара. Беше се отказала от изключителния шанс да служи на Силите, да се превърне в чародейка и да заживее в морето. Малцина родени с такава съдба щяха да устоят на океанския призив.

Мирима се надвеси над него и го целуна. Боренсон усети, че тялото му откликва. Бинесман го беше изцерил, повече и от най-безумните надежди и въжделения.