Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн я отнесе на десетина крачки, до някаква кола. Коларят седеше на капрата, триеше очи и се бореше със съня. Двата коня дремеха.

— Какво е станало? Къде са всички? — едва успя да изграчи Ейвран. Виеше й се свят.

— Ти стоя над тази хала с часове, през целия ден — каза Габорн. — Другите рицари преследват халите на юг. Но Бинесман е тук, и вайлдът.

— Добре. — Винаги се беше чувствала уютно в присъствието на Бинесман. Високо в небето прелетя огнено кълбо и остави след себе си червена диря. Почти моментално след него тя зърна друга блеснала светлина, и още една. Навсякъде от небето падаха звезди. Само за няколко удара на сърцето й надолу полетяха десетки.

— Какво става? — попита Ейвран, докато Габорн я поставяше на седалката. Качи се при нея. Коларят изплющя с камшика и талигата се понесе напред.

— Истинската господарка е свързала Печата на небесата е Печата на опустошението и Печата на пъкъла — отвърна Габорн. Беше стиснал зъби. — Трябва да счупим тези печати.

— Искаш да кажеш, че вече е станало?

— Да. И още нещо. Подозирам, че халите са надвили Радж Атън в Картиш. Сега опасността е… много по-неминеума и нараства с всяка минута. Знаеш ли вече пътя до Мястото на костите?

— Да — отвърна убедено Ейвран.

— Можеш ли да ми кажеш как да стигна дотам?

— Не. Дори да имах цял месец.

— Тогава ще ме заведеш ли? Докато ти говореше с халата, Йоме доведе няколко души… един облекчител и няколко вектори. Аз самият вече взех дарове на мирис. Мога да надуша халската орда тук, ниско по земята. Но не мога да ги разбирам.

Ейвран потръпна. Беше зърнала Долния свят през очите на хали, през очите на Майстори на пътя, които го познаваха най-добре. Пътят щеше да е дълъг и гибелен. По него ги чакаха много по-страшни неща от халите.

Мислите й се размиха.

Смрачаващите се небеса зееха и от небесната твърд падаха звезди. „Какво ще стане, когато паднат всички? — зачуди се тя. — Дали нощта ще помръкне?“

Отново потръпна. Не такъв живот беше искала.

— Заведи ме при векторите — рече тя. — Ще те заведа. С цената на всичко.

Щом керванът на Радж Атън наближи Замъка на слона в Мейгаса, всички звезди като че ли се спуснаха от небето, сякаш заваля дъжд от пурпурно-златисти отблясъци. В неподвижния среднощен въздух над земята беше надвиснал ароматът на подправки от околните пазари: черен пипер от Деяз, кора от канела от островите отвъд Ейвън и пресен кардамон. Добре дошло облекчение от надвисналата като покров над войските на Радж Атън миризма на смърт. Неговите воини, принцове и лордове от Индопал, облечени в изящни копринени доспехи, бяха украсили с рубини тюрбаните върху високо вдигнатите си глави и бяха извадили мечове за поздрав. Барабанистите и тромпетистите възвестяваха пристигането им.

Войската пристъпваше като победител от юга през опустошените земи, съсухрени от проклятията на халите. Халите, които разговаряха чрез миризми, запращаха проклятията си, които полепваха върху воините и техните коне: „Дано изгниете, о, човешки деца. Да изсъхнете като прах. Да секне дъхът ви“.

Дори и сега ароматите накараха Радж Атън да си спомни гледката на връхлитащите гигантски хали. Със своите четири крака и две ръце те напомняха огромни богомолки, а изпружените им нокти бяха сякаш издялани от камък жезли или огромни ятагани, или дълги железни пръти със сърпове на върха. Земята тътнеше под връхлитащата орда и рояци грий се носеха над писукащите като прилепи хали.

Начело на армията на Радж Атън се движеше трофей: четири мъжки слона теглеха фургон, натоварен с главата на огромна хала, зла магесница. Гледката беше ужасяваща. Четиритонната глава беше по-широка от фургона. Твърдата като подметка кожа беше черна като гърба на крокодил, зейналата свирепо уста разкриваше няколко реда зъби като бледозеленикави кристали, кучешките зъби бяха дълги колкото детска ръка. Нямаше нито очи, нито уши. По долния ръб на челюстта над костните плочи, от които се състоеше почти цялата подобна на лопата глава, пипалцата й — единствените забележими сетивни органи — се люшкаха като умрели змиорки при всяко друсване на фургона.