Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Имаше и още по-странни истории: старицата отпреди няколко столетия, която била убита и скрита под куп листа в Дънуд, а след това се превърнала в същество от дървета и пръчки, което преследвало убийците си.

Ами гигантските „каменни хора“, които според някои бродели из тези гори? Същества, които понякога стигали до краищата на леса, заставали там и се взирали замислено на юг?

А защо ли древните мътни бяха разцепили тези лесове, създавайки Опасното ждрело, тази огромна сълза в тъканта на земята? И защо бяха издигнали легендарните Седем стоящи камъка на Дънуд, които „крепели“ света?

Имало време — преди столетия, както разправяха — когато тези лесове обичали човека повече, отколкото сега. Време, когато хората можели да минават през Дънуд свободно. Сега под дървесата беше надвиснала застрашителна, тежка тишина, сякаш самата гора се беше разгневила и замисляше как да отмъсти на толкова многото неканени хора. Зноят, причинен от огнетъкачите, тропотът на подкованите с желязо конски копита и пълчищата въоръжени мъже и великани със сигурност щяха да причинят много щети на леса.

Походът на Радж Атън изобщо не можеше да се сравни с лововете, устройвани от крал Силвареста, при които хората искаха позволението на гората, преди да влязат на лов, и ѝ предлагаха в ответен дар да засадят дървета и да оставят купища тор. В своя последен годишен лов хората на Силвареста бяха донесли свои дърва за огрев, помолили бяха за благословия Бинесман, Земния пазител, преди да влязат.

Походът на Радж Атън по-скоро приличаше на зверско насилие. Но какво можеше да направи лесът?

Бухалите тази нощ бяха замлъкнали, а на два пъти Габорн беше успял да зърне поели между дърветата гигантски елени, които тръснаха огромните си рога, сякаш се готвеха да побегнат.

Войските напредваха отдясно. Пред техния марш в леса пъплеше някакво усещане, като наелектризирана възбуда, възвестяваща приближаваща буря. Може би лесът щеше да остави клоните на дърветата да падат по хората, чудеше се Габорн, или пък да накара листата на дърветата така да се сгъстят, че да покрият пътя на войската с непрогледна тъмнина; или може би корените щяха да се оплитат в конските копита и да събарят ездачите… макар че Габорн беше слушал за такива неща само в приказките.

Съмняваше се, че гората може да спре хората. Не и при наличието на огнетъкачите, готови да я поразят. Не, лесът трябваше да изтърпи насилието.

Дълги часове Габорн продължи да язди сред дърветата; тежестта в сърцето му се трупаше и унесът от умората замъгляваше ума му. Тази умора беше някак сладка — като причинената от подправено с билки вино, когато си седнал край огъня, или като упойващия сън, причинен от сместа на билкаря, приготвена от листчета мак.

Клепачите му започнаха да натежават. Почти беше задрямал, докато прекосяваше поредния рид, заобикаляйки върха му, след което отново се спусна в долина, където храстите и чепатите клони запречваха всички пътеки.

Ядоса се, извади сабята си и помисли дали да не отвори със сеч пътя си през дърветата, но спря, защото чу пред себе си ругатни — някой сечеше и си отваряше път през същия гъсталак.

Осъзна източника на тази опасност с почти фатално закъснение. В полудрямката си някак беше объркал посоката.

Дърветата. Дали тъкмо те не го бяха довели до опасността?

Габорн спря. Зърна през дърветата патрулите на Радж Атън. Десетина съгледвачи сечаха просека през шубрака. Габорн остана съвсем неподвижен.

Боеше се дори да диша.

Когато те се отдалечиха, вдиша дълбоко. „Няма страшно — искаше да му каже лесът. — Не искам да ти причиня зло.“

Нужна му беше цялата сила на волята само за да остане неподвижен на гърба на коня, да се въздържи да не препусне презглава към гибелта си. На челото му изби пот, ръцете му се разтрепериха, дъхът му се накъса.

„Приятел съм ти — искаше да каже. — Почувствай ме. Изпитай ме.“ Той се опита да отвори ума и сърцето си, да се свърже с леса.

После усети как нишките на мисълта се раздвижиха — бавно, бавно, заопипваха го така, както корен би заопипвал камък. Ясно усети огромната им сила.

Дърветата го обхванаха, проникнаха във всички кътчета на ума му. Спомени и детски страхове започнаха да проблясват пред очите на Габорн — нежелани късчета сънища и младежки фантазии. Всяка негова надежда, всяко деяние и копнеж.

А след това, също така бавно, търсещите пипала започнаха да се отдръпват.

— Зло недей ми носи — прошепна Габорн, след като най-сетне доби сили да им проговори. — Твоите врагове са и мои врагове. Пусни ме да мина жив и здрав, за да мога да ги надвия.