Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

След като преброи телата, Силвареста реши, че все пак е имал късмет. Можеше да е и по-лошо. Ако убийците бяха проникнали по-дълбоко в цитаделата на Посветителите, резултатът щеше да е опустошителен.

Въпреки всичко крал Силвареста не можеше да не се замисли какво е изгубил. Имаше дарове на ум от петима мъже. Сега беше изгубил четиридесет процента от цялата си памет, равни на години учение. Сигурно щяха да му потрябват дни, докато си припомни онова, което знаеше само допреди пет минути…

Помисли си учуден за мъртвите. Дали тази атака не беше предвестие за предстоящата догодина война?

Дали Радж Атън беше изпратил убийци, които да нападнат всички крале на Севера, за да ги омаломощи? Или всичко това беше само част от някакъв още по-дързък замисъл?

Четенето на книгата на емира притесняваше Силвареста. Радж Атън рядко си правеше труд да се занимава с отвличащи ходове. Не, той предпочиташе да си набележи няколко замъка, да ги удари с цялата си мощ, след това да укрепи позициите си и да продължи напред.

На Силвареста му се стори странно, че Радж Атън е избрал да удари точно Хиърдън. Не беше от най-близките, съседни на владенията му. Нито беше от най-зле защитените в северните кралства.

Но в този момент си спомни за онази игра на шах, преди толкова години. Как Радж Атън се бореше да установи контрол и над най-далечния ъгъл на игралната дъска. Макар Хиърдън да се намираше в самия край на границите с Радж Атън, последствията от неговата загуба щяха да са опустошителни: Радж Атън щеше да завладее една северна страна, да принуди Флийдс и Мистария да се бранят по граници както на юг, така и на север. Хиърдън не беше бедна земя. Ковачите на Силвареста бяха едни от най-добрите производители на оръжия и броня в целия Роуфхейвън, а самата земя беше богата на добитък за храна, овце за вълна, на дървен материал за укрепления и бойни машини, както и на васали, които да отдават дарове.

А на Радж Атън всичко това щеше да му трябва, за да завладее Севера.

„Моята жена му е братовчедка — припомни си Силвареста. — Сигурно си въобразява, че тя е опасност за него. Още повече че би му прерязала гърлото още преди години, стига да бе имала възможност.“

Дали това не беше част от някакъв по-мащабен план? Силвареста се притесни. Атаки като тази може би се извършваха в този момент във всеки замък на Роуфхейвън. Ако всички убийци бяха ударили едновременно, Силвареста нямаше да има време да предупреди другите крале.

Той потърка уморено очи и се замисли.

Принц Габорн яздеше в тишина сред горите на Дънуд под звездната светлина. Избягваше тесните дерета и по-тъмните дървеса, където таласъми можеха да са се сбрали на тайнствените си пиршества.

Дърветата над него бяха гърчещи се същества с полуоголени крайници, а пожълтелите листи на брезите се полюшваха в нощта като пръсти. Килимът от листа под копитата на коня бе дълбок и мек и той яздеше безшумно.

Скоро след свечеряване чародейните мъгли бяха започнали да се вдигат. Радж Атън вече не се нуждаеше от такива мъгли, за да го скриват, и сега звездите сияеха с неестествена яснота, навярно заради някое заклинание на огнетъкачите на Радж Атън, сбиращо светлината така, че да позволи на войските на Вълчия господар да намират пътя през гората.

Часове наред Габорн беше заобикалял армията на Радж Атън, избягвайки външните ѝ отряди. Беше успял да убие още двама главанаци гиганти и беше свалил със стрела един ездач от седлото му. Но от три часа не беше забелязал никакви врагове.

Яздеше и се чудеше. Дънуд беше стар лес, загадъчно място във всяко отношение. Тук, разбира се, имаше и призраци, и вълшебни езера. Разправяха, че по горното течение на Вий имало омагьосани места, където в дълбоките води плували есетри на по триста години, мъдри колкото най-големият мъдрец.

Но не за тях мислеше сега Габорн. Сега се дивеше на легендарната привързаност на тези лесове към „добро“ и „закон“. Разправяха, че дори Небесните господари избягвали да прелитат с корабите си от облак над тези лесове. Малцина разбойници се осмеляваха да проникнат в тази гори. Имаше, разбира се, някой си Едмон Тилерман, който дошъл в тези гори като разбойник, луд, който взимал дарове на мускул и на ум от мечки, докато самият той не се превърнал в горско същество. Според народните сказания той изоставил грабителството и станал герой — отмъщавал заради бедните селяци, онеправдани от разбойници, и закрилял горските същества.