Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн се изненада, когато Йоме почти не докосна обилно напоената с портокалов сок печена яребица, но изяде цялото си блюдо със студено кисело зеле, сякаш беше невероятен деликатес.

Чак на четвъртото блюдо Габорн забеляза, че неговият прислужник, още съвсем малко момче, все повече пребледнява при мисълта, че може би няма да хапне нищо до полунощ.

Когато момчето му поднесе талар с вкусно телешко, задушено във вино, дребен лук и орехи, Габорн му махна с ръка да го отнесе и хлапето се втурна и нагъна храната още докато беше гореща.

За изненада на Габорн, крал Силвареста забеляза това негово действие и го изгледа със свъсени вежди, сякаш Габорн му беше нанесъл страшно оскърбление. Габорн добре запомни този поглед.

Но когато, само след няколко секунди, Йоме направи същото, незабелязала гафа на Габорн, нито реакцията на баща си, Силвареста задъвка замислено телешкото си, а после се обърна на висок глас към дъщеря си:

— Не ти ли допада храната, скъпа? Може би трябва да ги доведат и да ги набият, ако са те обидили?

При тази заядлива шега Йоме се изчерви.

— Аз… не, храната е много вкусна, милорд. Но се боя, че попрекалих. Готвачите трябва да бъдат похвалени, а не наказани.

Тогава крал Силвареста се засмя и лукаво намигна на Габорн. Въпреки че Габорн все още не се беше разкрил, кралското намигване му каза: „Двамата си приличате. Ще се радвам да се съберете.“

Но всъщност от няколкото кратки зървания Габорн беше решил, че може би той самият не е достоен за Йоме. Очите на слугинчето ѝ блестяха, изпълнени с твърде силна обич към нея, а когато хората около нея заговореха, се придържаха към тон на привързаност и почит, граничещи с благоговение. Въпреки че самата Йоме беше едва шестнадесетгодишна, онези, които я познаваха добре, не само я обичаха — ценяха я като съкровище.

Когато Габорн се приготви да си тръгне от Хиърдън, баща му го заведе да поговорят насаме с крал Силвареста.

— Така — беше казал крал Силвареста. — Значи най-после решихте да посетите владенията ми.

— Щях да дойда и преди — отвърна Габорн, — но заниманията ме възпрепятстваха.

— Ще дойдете догодина — каза крал Силвареста. — Но по-открито, надявам се.

— Да, милорд — отвърна Габорн. Сърцето му се разтуптя. — Очаквам го с нетърпение. Има обаче един въпрос между нас, милорд, който трябва да обсъдим.

Бащата на Габорн се пресегна и го докосна по лакътя да го накара да мълчи, но Силвареста само се засмя и го изгледа с мъдрите си и разбиращи сиви очи. После каза:

— Догодина.

— Но въпросът е важен — отвърна Габорн.

Крал Силвареста го изгледа предупредително.

— Твърде нетърпелив сте, младежо. Идвате да търсите най-голямото ми съкровище. Може да стане и ваше. Но по този въпрос няма да заповядвам на дъщеря си. Вие трябва да я спечелите. Догодина.

Зимата му се беше сторила дълга и студена, сива и самотна.

Сега му се струваше странно и нелепо, че е дошъл на север, за да се опита да спечели любовта на една жена, с която дори не беше разговарял.

Внезапният звън на тетива го разбуди от унеса — и дясната му ръка пламна от болка.

Габорн заби пети в хълбоците на коня. Животното скочи напред толкова бързо, че той залитна назад и едва успя да се задържи на гърба му.

Светът помръкна. Болката обърка ума му. Представа нямаше откъде бе дошла стрелата. Никого не бе подушил, не беше чул никакъв звук, който да го предупреди.

А после зърна загърнатия в черно ездач, който хвърляше лъка на земята и вадеше ятагана от ножницата на гърба си. Габорн го подмина и видя само трескавия, убийствен поглед в очите на мъжа, и острия връх на козята му брадичка.

Конят на Габорн препусна бясно — прескочи един паднал дънер и се превърна сякаш в струя мъгла под светлината на звездите. Габорн се изправи на седлото, зашеметен от болката, и усети как кръвта му се лее от раната над лакътя. Само една педя наляво и стрелата щеше да е пробила дробовете му.

Зад него нападателят му зави като вълк и се спусна да го догони. Отдясно на Габорн в отговор се чу воят на кучета — бойни кучета, които щяха да уловят миризмата му.

Бясната езда през хълмовете продължи цял час — Габорн не можеше да спре, за да превърже раната си. Беше се озовал в тила на походната колона, опитваше се да заобиколи съгледвачите им. Сега се мъчеше да избяга от преследвачите си, носеше се пред тях на запад и навлизаше все по-дълбоко в леса. Звездите притъмняха, сякаш високи облаци скриха светлината им, и му ставаше все по-трудно да вижда къде язди.