Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Впрочем, баща му не беше чак толкова далече на юг. Крал Ордън идваше на север заради есенния лов, какъвто навик имаше, и този път водеше две хиляди войници. След седмица Габорн трябваше официално да предложи годеж на Йоме Силвареста и крал Ордън бе довел за сина си впечатляваща свита.

Ето че сега тази свита щеше да се използва за битка.

Габорн вдигна ръка и бързо подаде боен знак с пръсти. „Оттегляне. Предупреждаваш крал Ордън.“

Боренсон го погледна обезпокоен и отвърна със знак: „Ти къде отиваш?“

„Да предупредя Силвареста.“

„Не! Опасно!“, подаде знак Боренсон. „Да отида аз!“

Габорн поклати глава. Посочи на юг.

Боренсон го изгледа на кръв и отвърна със знак: „На север ще замина аз. Твърде опасно е за теб!“

Но Габорн не можеше да позволи това. Беше решил да поеме най-опасния път към властта, да се опита да бъде от онези владетели, които спечелват сърцата на хората си. А как по-добре щеше да спечели сърцата на хората на Хиърдън, освен ако не им се притече на помощ точно сега?

„Аз трябва да отида“, твърдо заяви със знак Габорн.

Боренсон отново понечи да възрази. Сабята в десницата на Габорн изплющя и съвсем леко перна Боренсон по бузата. Порязването беше плитко, така че войникът можеше да го вземе и за обръсване.

Габорн овладя гнева си и съжали почти моментално за невъздържаното си действие. Все пак Боренсон се вразуми и отказа да спори със своя принц в толкова опасно положение. Споровете бяха отрова. Накараш ли някого да повярва, че е обречен да се провали, той обикновено се проваля. Габорн нямаше да се вслушва в никакви възражения.

Габорн отново посочи със сабята си на юг и изгледа многозначително своя Дни и Боренсон. А с другата си ръка даде знак: „Погрижи се за Мирима.“ Ако воините на Радж Атън избиваха селяните само за да не бъдат разкрити силите им, Мирима щеше да е в опасност.

Изтече сякаш много време, докато Боренсон премисли. Габорн не беше обикновен младеж от простолюдието. Със своите дарове на ум и мускул той се държеше повече като мъж, отколкото като дете и през последните няколко години Боренсон бе привикнал да се отнася с него като с равен, а не като с повереник.

Но по-важното в случая може би беше, че сигурно и самият Боренсон изпитваше силно раздвоение. И крал Ордън, както и крал Силвареста, трябваше да бъдат предупредени час по-скоро. А той не можеше да язди в две посоки едновременно.

„По пътя има убийци“, припомни му Габорн. „В горите е по-безопасно. Аз ще съм в безопасност.“

За изненада на Габорн, Дни пръв обърна мулето си и пое в обратна посока. Габорн рядко се оказваше освободен от натрапчиво зоркото присъствие на историка. Но мулето на Дни не можеше да издържи на скоростта на усиления жребец. Ако се опиташе да го последва, историкът нямаше да постигне нищо, освен да го убият.

Боренсон посегна зад седлото си, извади късия си лък и колчана, дръпна коня назад, подаде оръжията на Габорн и прошепна:

— Сияйните дано те насочат и опазят.

Лък щеше да му трябва. Габорн кимна с благодарност.

Когато и двамата се скриха в мъглата, Габорн облиза устни — устата му беше пресъхнала от страх. Готовността е бащата на куража, припомни си той. Учение от Стаята на сърцето. Но изведнъж всичко, което беше научил в Къщата на Разбирането, му се стори… нелепо.

Приготви се за бой. Най-напред слезе от коня, свали елегантната шапка с перото и я хвърли на земята. Нямаше да е добре да продължи с тази фасада на богат млад търговец. Сега трябваше да заприлича по-скоро на нищожен селяк, лишен от благодатта на даровете.

Бръкна в дисагите си, извади едно оцапано сиво наметало и го загърна около раменете си. После изпъна лъка. Нямаше бойна брадва, с която да сече броня — разполагаше единствено със сабята си за дуел, както и с камата, привързана под коляното.

Протегна ръце и разкърши рамене, за да ги отпусне. Измъкна сабята от ножницата. Толкова беше свикнал с баланса ѝ, че все едно беше станала част от тялото му. После грижливо я прибра отново.

Коня си не можеше да прикрие. Стойката на животното беше твърде горда — като оживяла каменна или желязна статуя. Очите му блестяха, изпълнени с дух и разум.

Габорн му прошепна в ухото:

— Трябва да бързаме, приятелю. Но да се движим тихо.

Конят кимна. Габорн не можеше да е сигурен колко го е разбрал. Разговор с него не можеше да води. Но със своите дарове на ум, извлечен от други коне в стадото му, животното разбираше и изпълняваше няколко прости словесни команди — нещо, което едва ли можеше да се каже за някои хора.