Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн замислено изсумтя.

— Ако ми позволите тази дързост, ваша милост, радва ме, че си задавате въпроси. Хората не стават добри с това, че извършват случайно някое добро дело. Трябва непрекъснато, отново и отново да изследвате мислите и делата си, да поставяте под въпрос добродетелта си.

Габорн се взря в мършавия учен. Очите на човека пред него започваха да стават стъклени и той едва държеше главата си изправена. Мисълта му изглеждаше някак по-ясна, отколкото у обикновените пияници, и той предлагаше съвета си с благ тон. Никой Дни досега не беше предлагал съвет на Габорн. Случваше се за първи път.

В този момент вратата на хана се отвори. Влязоха двама мъже, и двамата тъмнокожи, и двамата — с кафяви очи. Облечени бяха като търговци, току-що пристигнали, но носеха рапири и освен това и двамата имаха дълги ножове, привързани под коляното.

Единият се усмихна, другият се намръщи.

Габорн си спомни нещо, което баща му му беше казвал като дете. „В земята на Мъятин убийците винаги ходят по двама. Говорят си с жестове.“ След това го беше научил на кодовете на наемните убийци. Единият се усмихва, другият се мръщи — „Нищо ново, или за добро, или за лошо“.

Очите на Габорн пробягаха през помещението, към двамата тъмнокожи мъже в отсрещния ъгъл. Също като него, те си бяха избрали сигурна позиция — бяха опрели гърбове на стената.

Единият в ъгъла се почеса по лявото ухо. „Нищо не сме чули.“

Новодошлите седнаха на една маса от другата страна на гостилницата, срещу двамата си сънародници. Единият сложи ръце на масата, с длани надолу. „Чакаме.“

Все пак движенията на този човек притежаваха небрежна бързина, която можеше да се свърже единствено с дара на метаболизма. Малцина притежаваха такъв дар — само най-доверените воини.

Габорн почти не можеше да повярва на очите си. Жестовете бяха толкова обикновени, толкова небрежни. Тези, които си говореха, не се гледаха в очите. Всъщност разговорът може би не означаваше нищо важно за тях.

Той отново огледа помещението. Никой тук не можеше да бъде цел за убийци… никой друг освен него. И в същото време се чувстваше сигурен, че не той е тяхната цел. Цял ден беше пътувал предрешен. Банисфер беше пълен с богати търговци и дребни лордове… убийците може би търсеха някой от тях, или можеше дори да преследват някого от сънародниците си от юг.

А не беше въоръжен подходящо, за да се бие с такива хора.

Стана без обяснения и тръгна към вратата да потърси Боренсон. Тъкмо докато ставаше, момчето донесе апетитно печено свинско и пресен хляб със сливи.

Габорн не му обърна внимание и тръгна по улиците. Дни се надигна пиянски да го последва.

Докато сутринта градът изглеждаше прохладен, ободряващ, жив, сега дневният зной беше усилил миризмите. Миризмата на изпаряваща се пикоч от товарните животни изпълваше пазара, заедно с вонята на гнили зеленчуци и на човешка пот.

Габорн забърза по улиците към конюшните. Един стар коняр от Флийдс му докара червеникавокафявия жребец. Конят изцвили, щом видя Габорн, вдигна високо глава и надигна русата си опашка. Изглеждаше толкова нетърпелив да тръгне на път, колкото и Габорн.

Габорн посегна с ръка да го погали по муцуната и го огледа. Добре се бяха грижили за него. Козината му беше изчеткана, опашката и гривата — сплетени. Дори зъбите му бяха чисти.

След няколко мига главният коняр доведе и мулето на Дни. Макар и да не беше подсилен жребец, с руни на сила, жигосани на шията му, мулето също изглеждаше добре гледано.

Габорн продължи да се оглежда за някакви признаци, че го следят убийци, но не забеляза нищо необичайно.

Обърна се към главния коняр:

— Да си забелязал да влизат някакви хора в града… тъмнокожи и пътуващи по двама?

Човекът кимна замислено, сякаш сам стъписан от отговора.

— Ами, да, сега като казахте, точно такива четирима оставиха конете си в конюшнята ми. И още четирима видях — минаха през града късно снощи.

Габорн се навъси. Убийци по целия път, тръгнали на север. Закъде? Към замъка Силвареста, на сто мили оттук?

Щом излезе от града, се разтревожи още повече. Прекара червеникавокафявия си жребец по Химърфорт, живописен каменен мост, който се протягаше над широката река. От най-високата му част мерна пъстървите, плуващи из по-големите вирове — вдигаха се и скачаха да уловят мухи по плитчините, в сянката на върбите. Тук реката беше широка, с дълбоки и студени вирове. Кротка.

Не забеляза никакви белези от наемни убийци.