Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Ето защо бе толкова странно да гледа как Дни пие вино. Странно, егоистично действие.

Габорн опита виното. „Луда ягода“ се правеше само от сладко грозде с билки — върбина, иглика, старейниче — които стимулираха мисълта и намаляваха вредното влияние на алкохола. Не беше толкова сладко като обикновеното вино, а цената му обикновено беше непосилна. Името му беше шега: виното „луда ягода“ не само не водеше до пиянска лудост, а напротив — стимулираше ума. „Ако човек изобщо трябва да се напие — напомни Габорн, — най-добре да се напие с прозрение.“

Тук в хана, с приятните аромати на току-що изпечения хляб и свинско, Габорн се почувства малко по-спокоен. Отпи още една глътка. Виното му се стори удивително хубаво, но не толкова пристрастяващо като виното, което поглъщаше Дни.

И все пак Габорн беше притеснен. Отвън, само преди час, бе почувствал някакъв странен прилив на сила. Отвън той току-що беше оженил личния си телохранител, и при това се беше поздравил, че е успял. Но вътре в хана това му се струваше… странно. Импулсивен акт, детински.

Въпреки че някой ден щеше да стане суверен на едно от най-големите владения на света, при нормални обстоятелства едва ли щеше да си позволи да използва положението си в качеството на сватовник.

Замисли се. На раменете му лежеше бремето на отговорността на бъдещ крал. Но що за крал щеше да излезе от него, щом постъпваше така глупаво?

В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето, учителят Айбърмарл веднъж бе казал: „Дори един Владетел на руни не може да владее сърдечните дела. Само глупак би се опитал.“

И въпреки това Габорн бе убедил Боренсон да си вземе съпруга.

А ако всичко това свършеше с омраза към нея? „Ако той един ден съжали, че го направих?“ — зачуди се Габорн.

Мисълта бе смущаваща. А Мирима? Тя дали щеше да обикне Боренсон?

Дни жадно отпи няколко глътки, въпреки усилието си да се въздържи.

— Добро дело извърших, нали? — каза Габорн. — Искам да кажа, Боренсон е добър човек, нали? Той ще я обича.

Дни се усмихна със стиснати устни и изгледа Габорн с присвити очи.

— В нашия вид има поговорка: „Добрите дела предвещават добра съдба.“

Габорн се замисли над думите „нашия вид“. Въпреки че Дни бяха хора, те се смятаха за различни същества. Навярно бяха прави. Службата им на Господарите на Времето изискваше големи жертви. Отричаха се от дом и семейство, от вярност към който и да било крал. Вместо това тези загадъчни мъже и жени просто следяха неотлъчно великите владетели, пишеха хрониките, публикуваха делата човешки, след като човек умре, и във всяко друго отношение оставаха встрани от ежедневната политика.

Все пак Габорн не вярваше напълно на тези наблюдатели, с техните тайнствени усмивки. Те само се преструваха на отчуждени от човешките дела, в това беше сигурен. Всеки Владетел на руни биваше следван от Дни, който записваше старателно думите и делата му. Понякога, когато двама Дни се срещнеха, си говореха с кодирани фрази. Предците на Габорн бяха проучвали Дните от поколения в усилието си да разгадаят кодовете им.

Но доколко отчуждени бяха те в действителност? Габорн подозираше, че Дните понякога издават тайни на вражески крале. Някои битки в историята можеха да са спечелени единствено със съвета на информатори — информатори, които вероятно бяха Дни.

Все пак, ако като група Дните взимаха страна във войни между държави, то нито Габорн, нито който и да било друг не можеше да определи на кого предлагат те своя съюз.

Липсваха ясно очертани бойни линии. Зли крале сигурно се възползваха от шпионажа на Дните също толкова често, колкото и добрите. А нито един крал не можеше да се отърве от тях. Някои крале се опитваха да се отърват от Дните, било с убийства или просто като ги пропъдеха. Но такива крале никога не властваха за повече от един сезон. Като група, Дните бяха твърде властни. Всеки крал, който дръзнеше да унищожи един Дни, много скоро разбираше колко информация може да огласи партньорът на Дни. Отчайваща информация, разкривана на вражески крале. Рухваха съдби, селяни се вдигаха на бунт.

Никой не можеше да въстане срещу Дните. Габорн дори не беше сигурен, че някой изобщо би го пожелал. Една стара пословица гласеше: „Който не може да понесе критичен поглед, не може да носи корона.“ Твърдеше се, че тези слова са изречени от самите Сияйни, още когато Дните за пръв път били прикрепени към кралете. „Един Владетел на руни трябва да бъде слуга на човека“, бяха казали Сияйните.