Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Отначало Габорн не посмя да го яхне, затова го поведе. Знаеше, че ще има външни конни отреди, както в тила, така и пред войската на Радж Атън. Не искаше да се окаже изпъкващ сред мъглата силует, по който да се упражнява някой лъкометец.

Затича със скорост, която можеше да поддържа дни наред. Сред неестествената мъгла полята наоколо изглеждаха странно притихнали.

Полски мишки притичваха изплашени от приближаването му. Врабци се вдигаха на рояци. Някъде в леса се чу мучене на крава, чакаща да я издоят.

Продължи да тича така дълго. Чуваше се само сухото шумолене на огъващата се под нозете му трева и приглушеният тропот на конските копита.

Докато тичаше бързо и с лекота на север през окосените поля, Габорн можа да си направи самопреценка. Не беше особено силен като за Владетел на руни. Така и не бе пожелал да стане. Не можеше да понесе вината, че се е родил, за да бъде силен и могъщ за сметка на човешко страдание.

Но скоро след раждането му баща му беше започнал да изкупува дарове за него: два дара на ум, два на мускул, три на жизненост и три на обаяние. Имаше очи като за двама, уши за трима. Пет дара на глас и два на обаяние.

Не беше могъщ. Беше слабак в сравнение с „Непобедимите“ на Радж Атън. Дар на метаболизъм не притежаваше. Броня нямаше. Нямаше нищо, което да го предпази.

Можеше да разчита единствено на хитрина, на кураж, както и на бързината на жребеца си.

Подмина още две ферми, и двете с избити обитатели. При първата спря в градината, остави коня да изяде няколко ябълки и напълни джобовете си за себе си.

Малко след втората ферма полята свършиха и той навлезе в гора от ясен, дъб и клен. Границата към Дънуд. Листата на дърветата бяха посърнали, обичайно за късното лято.

Пое по края на полето и тук вече надуши мирис на кожа, на запотени от тежка езда коне, на смазана броня. Все още не беше видял никого.

Натъкна се на просека за колите на дървосекачите. Спря да притегне ремъците на седлото, защото го чакаше тежка езда — и изведнъж чу пращене на кършещи се клони.

Няма и на четиридесет стъпки от него стоеше главанак. Огромното същество с пожълтяла козина и широко отворени сребристи очи се взираше в него през мъглата и навярно не можеше да реши дали Габорн е приятел, или враг. Слънцето проряза леса със златен откос и огря лицето на великана.

Издигаше се на дванадесет стъпки височина, широк осем стъпки в раменете. Дебелата му козина беше покрита с плетена ризница; за оръжие носеше грамаден дъбов кривак, обкован с железни халки. Муцуната му беше много по-дълга от тази на коня, устата — пълна с остри зъби. Гигантските главанаци нямаха никаква прилика с човешките същества.

Великанът помръдна едното си малко кръгло ухо да отпъди жилещата го оса, отмести едно от дърветата и се втренчи.

Габорн бързо прецени, че не бива да извършва никакви резки движения. Ако го направеше, великанът щеше да реши, че е враг. Фактът, че все още не го беше нападнал, подсказа нещо на Габорн: конните съгледвачи явно бяха облечени като него, в тъмни дрехи, и яздеха усилени коне.

Великанът искаше само да помирише Габорн, да разбере враг ли е, или приятел. Габорн нямаше да му замирише на къри, на зехтин и памук, както със сигурност миришеха войниците на Радж Атън.

Така или иначе, след някой и друг миг гигантското същество щеше да го нападне.

Габорн реши пръв да нанесе удар, но сабята му нямаше да прониже толкова дебела ризница. Не можеше да влезе в близък бой с великана. Не можеше и да го остави да нададе предупредителен вик. Стрела също нямаше да убие бързо великана.

Най-добрият шанс беше да остави гиганта да се приближи и да се наведе достатъчно ниско, за да го подуши, така че да може да извади сабята и да пререже гърлото му. Бързо и тихо.

— Приятел — тихо и успокояващо прошепна Габорн и щом великанът пристъпи към него, пусна юздите на коня и лъка. Гигантът предпазливо се подпря на кривака се, наведе се и подуши от цели десет стъпки. Далече. Много далече.

Съществото приближи още една стъпка и подуши отново. Гигантските главанаци нямаха остро обоняние. Очите му отстояха може би на около две стъпки. Подуши отново и широките му ноздри се набръчкаха.

Дъхът му миришеше на гнило месо и Габорн видя по козината му съсирена кръв. Чудовището наскоро се беше хранило с леш.

То пристъпи още половин стъпка. Габорн също направи крачка напред и зашепна успокоително, за да го увери, че е приятелски войник.

Ръстът на звяра беше смазващ. „Нищо не съм пред него. Нищичко! Може да ме вдигне като парцалена кукла.“ Имаше грамадни лапи, всяка с дължина почти колкото тялото на Габорн. Никакво значение нямаше, че Габорн е Владетел на руни. Тези огромни лапи можеха да му скършат костите, острите нокти — да се впият в месата му.