Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Ако позволите, Велики — отвърна мъжът.

Преди Харун да успее да мръдне, Радж Атън извади кама и я заби в окото му. Харун изохка и понечи да стане, после се претърколи през дънера, задавен в кръвта си.

Джюрийм и Непобедимите зяпнаха със страх господаря си.

Радж Атън попита:

— Е, иска ли още някой от вас да остане?

Габорн яздеше с всички сили и макар конят му да беше един от най-силните в Мистария, към края на деня усети, че животното под него отмалява.

Жребецът хриптеше, за да си поеме дъх. Ушите му клюмнаха. Сериозни признаци за умора. Сега, щом прескочеше някое ниско дърво или дере, го правеше съвсем безразсъдно, оставяше се тръните да одраскат задницата му, не стягаше краката си. Ако Габорн не спреше скоро, конят можеше да пострада. През последните шест часа беше пробягал над сто мили на юг и после отново на северозапад.

Габорн беше сигурен, че съгледвачите на Радж Атън вече са започнали да губят конете си. Чуваше лая само на две-три от кучетата. Дори бойните псета на Радж Атън се бяха уморили от преследването. Дано да бяха толкова уморени, надяваше се той, че да правят грешки.

Продължи да язди по някакво тясно дере. Нощните сенки вече падаха.

Тук можеше да вижда съвсем добре. Ясноочето сякаш командваше нощта, преди да е изветряло съвсем. Това го удиви, защото очакваше въздействието му да се загуби много отдавна.

Чувстваше се напълно изгубен, представа нямаше докъде ще стигне, но въпреки това се носеше напред с леко сърце през дълбоката, обрасла с борове клисура.

Натъкна се на нещо, което не беше очаквал да срещне толкова навътре в Дънуд — древен каменен път. С вековете по него се беше натрупал дебел килим от борови иглички и между камъните бяха поникнали дървета. Но все пак, докато навлизаше все по-дълбоко в клисурата, пътят можеше да се проследи.

Пътят определено изглеждаше странен — беше твърде тесен дори за каруца; сякаш беше направен, за да стъпват по него по-дребни стъпала.

Йоме като че ли също не беше очаквала този път, защото го гледаше с широко отворени очи и се озърташе. Зениците ѝ се бяха разширили в тъмното.

Горите стояха смълчани от двете им страни. Тримата излязоха от боровете и се озоваха сред гора от грамадни дъбове, по-големи от всяко дърво, което Габорн беше виждал или можеше да си представи, бяха разперили корони високо над главите им и стволовете им тихо поскърцваха в нощта.

Дори най-ниските клони се издигаха на осемдесет стъпки над тях. От тях като огромни завеси, дълги по трийсет-четиридесет стъпки, висеше „дядова брада“.

На хълма от едната страна, сред дърветата, Габорн забеляза примигващи между стволовете светлини. Под една скална тераса бяха изкопани малки дупки. Пред светлината притича воин торбалан и изплющя с опашка.

Диви торбаланци, препитаващи се с жълъди и гъби. Някои от тях обитаваха пещерите там горе. Други живееха в хралупите на големи дъбове. Габорн зърна светлините на лампите им между грамадните корени и клони. Градските торбаланци рядко палеха огньове, защото хората щяха да ги изкопаят от бърлогите им. Присъствието на диви торбаланци някак успокои Габорн.

Той напрегна слух, за да чуе звуци от преследвачите си, но чу само ромона на някаква река някъде отдясно.

Пътят продължаваше да се спуска.

Дърветата ставаха все по-стари и огромни. Малко растения вирееха под тези дървета — не се мяркаше прещип или дива лоза. Меката земя беше покрита с дебел мъх, неосквернен от човешки стъпки.

Изведнъж Йоме извика и посочи. Там, далече, полускрита в дълбоките сенки, се открояваше сива тромава фигура на едър мъж без брада, който ги гледаше с огромни очи.

Габорн извика за поздрав на непознатия старец, но той се стопи като мъгла.

— Дух! — извика Йоме. — Духът на мътен.

Габорн никога не беше виждал мътен. А и едва ли някое човешко същество беше виждало. Но никак не приличаше на човешки призрак — беше твърде набит и закръглен.

— Ако е дух на мътен, тогава всичко е наред — опита се да я успокои Габорн. — Те са служили на предците ни.

Но самият той и за миг не можеше да повярва, че всичко е наред, и пришпори коня си да побърза.

— Почакай! — викна зад него Йоме. — Не можем да продължим нататък. Чувала съм за това място. Има един стар път, оставен от мътните, който води до Седемте стоящи камъка.

Габорн потръпна.

Седемте стоящи камъка се намираха в самия център на Дънуд и бяха средоточието на силата на омагьосания лес.