Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Когато пръстта го докоснеше, плътта на Габорн сякаш се стопляше. Все още изпитваше ужасна студенина, беше замръзнал до костите, но пръстта действаше като затоплящ компрес, всяка рана се облекчаваше от допира ѝ.

— Ще оживее ли? — попита Йоме.

Бинесман кимна.

— Тук целебната земя е много силна. Виж… отваря очи.

Клепачите на Габорн трепнаха. Той се взря нагоре, без да може да различи нищо. Очите му не можеха да се съсредоточат. Опита се да се вгледа в Бинесман, но това изискваше огромно усилие.

Старият чародей стоеше над Габорн, подпрян на дървената си тояга. Дрехите му миришеха на изгоряло, но когато дясната му длан погали Габорн по лицето, беше мъртво студена.

Халата се беше опитала да убие и Бинесман.

Странно изглеждаше чародеят. Трепереше цял, сякаш от болка или потрес. Ужас личеше във всяка черта на лицето му.

Единствената стояща статуя пулсираше със светлина. Вледеняващите лъчи бяха откъртили ръбовете ѝ, бяха я напукали. Габорн полежа неподвижно. Усещаше хаплив мраз във въздуха. Чародейството на халата магесница.

Чу се далечен лай на псета. Бинесман прошепна:

— Габорн?

Статуята сякаш се размърда и древното получовешко лице, изваяно в нея, го погледна отгоре. Габорн помисли, че очите му го лъжат. Но в този момент светлината в статуята угасна като духната свещ, и тя стана черна.

Силен звук разцепи въздуха.

— Не! Още не! — изрева Бинесман и вдигна очи към стоящия камък.

Като в надменно предизвикателство към призива му, огромният камък се разцепи на две, катурна се и главата му се изтърколи почти в краката на Габорн. Земята простена, готова сякаш да се разтърси и да пропадне.

Мислите на Габорн се връщаха бавно. Той се взря в огромната статуя, едва на десет стъпки от него, вслуша се в лая на бойните псета.

Седемте камъка бяха паднали, разбра Габорн. Камъните, крепящи Земята.

— Какво става?…

Бинесман се вгледа в очите на Габорн и каза тихо:

— Може би това е краят на света.

Бинесман се наведе над Габорн и заоглежда раните му.

— Светлина — изръмжа той.

От тоягата му започна да се излъчва смътнозелена светлина — не от огън, а като блясъка на стотици събрани на чворестия ѝ връх светулки. Някои полетяха нагоре, обкръжиха лицето на Бинесман.

Габорн вече виждаше стареца съвсем ясно. Носът му беше окървавен, а по бузата му имаше засъхнала кал. Не изглеждаше лошо ранен, но явно беше пострадал.

Бинесман се усмихна мрачно на Габорн и на Йоме, после се вслуша в лая на кучетата в горите.

— Хайде, приятели. Да влезем в кръга, там ще сме в по-голяма безопасност.

Йоме като че ли не се нуждаеше от втора покана. Хвана юздите на своя кон и на коня на баща си и задърпа животните покрай нападалите статуи.

Габорн се надигна на колене и опипа натъртените си ребра. Болеше го да диша. Бинесман му предложи рамото си и Габорн закуцука към вътрешността на каменния кръг.

Конят му вече беше влязъл, хрупаше ниската трева и потропваше с предния си десен крак. Габорн се зарадва, че е оцелял след заклинанието на халата.

Все пак изпита боязън да пристъпи в кръга. Усещаше земната сила. Беше старо… ужасно място, сигурен бе, за онези, които нямаха работа тук.

— Хайде, Земеродени — подкани го Бинесман.

Йоме пристъпваше сковано, свела поглед към земята, явно изнервена от излъчващата се от нея сила. Габорн я усещаше съвсем доловимо, като докосването на слънчева светлина по кожата му — издигаше се отдолу и пълнеше с енергия всяка фибра от съществото му. Той клекна да свали ботушите си, за да изпита това чувство още по-пълно. Земята в самия кръг имаше силен минерален мирис. Въпреки че навсякъде околовръст растяха грамадни дъбове, по-високи от всичко, което Габорн бе виждал, нямаше нито едно дърво близо до центъра на кръга, само ниски храсти с белезникави плодове. Земята миришеше твърде могъщо, твърде силно за всичко друго, което можеше да се вкорени. Габорн смъкна ботушите и седна на тревата.

Бинесман остана прав и започна да се оглежда намръщено, като воин, оглеждащ полесражението.

— Не се бойте — прошепна той. — Това е място на великата сила на Земните пазители. — Но не го каза напълно убедено. Беше се сразил точно тук с халата и щеше да загуби.

Бинесман бръкна в джоба на халата си, извади няколко листа от тайна с форма на острие на копие, смачка ги и ги хвърли във въздуха.

Лаят на бойните псета се усилваше, отекваше от клоните на вековните дъбове. По гърба на Габорн полазиха тръпки.