Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Трябва да бягам оттук“ — помисли той. Но желанието да стигне до тези камъни беше непреодолимо. Дърветата го бяха повикали.

Вслуша се пак за звуци от преследвачите. Някъде от много далече чу скланящите се под вятъра дървета да шепнат нещо… нещо, което не чуваше ясно.

— Не е много далече — каза Габорн на Йоме и облиза устни. Сърцето му блъскаше в гърдите. Каквото и да ги очакваше отпред, не беше далече.

Подкара отново коня в тръс, за да се възползва от гаснещата светлина, покривайки колкото може повече разстояние.

Някъде отпред се чу далечен стържещ звук — като от тракане на раздразнени гърмящи змии.

Габорн замръзна на седлото. Никога не беше чувал подобен звук, но го позна по описанията на други. Беше от хала, когато въздухът се просмуква в дробовете ѝ.

— Стой! — извика той. Искаше му се да обърне коня и да побегне.

Но почти мигновено чу виковете на Бинесман:

— Стой! Стой, ти казах! — Звучеше уплашено.

— Бързо! — викна Габорн и отново препусна като вихър; а конските копита забарабаниха по обраслия с мъх път под черните клони.

Извади бойния чук и заби пети в ребрата на губещия сили кон.

Преди хиляда и шестстотин години Хиърдън Силвареста беше убил в Дънуд хала магесница. Подвигът се бе превърнал в легенда. Беше забил пиката си в небцето ѝ.

Габорн нямаше пика, не знаеше дали изобщо е възможно да се убие хала с боен чук.

Йоме зад него изкрещя:

— Чакай! Спри!

Още по-навътре се спусна пътят, в безкрайната клисура. Габорн се опита да погледне над тъмните клони и остана с впечатлението за безкрайна шир, около и над себе си.

„Земята ще те крие“ — прокънтяха думите в ума му.

Йоме и баща ѝ го последваха навътре и все по-надолу; той изпитваше чувството, че всеки момент ще бъде погълнат и ще се озове в корема на земята.

Препускаше под грамадните дъбове, проснали се отгоре му по-високи, отколкото човек можеше да си въобрази, и се зачуди дали тези дървеса не са поникнали тук още с първорождението на света… после изведнъж видя края на дърветата, както и края на пътя. Стърженето на халата идваше оттам.

На около двеста разкрача напред се виждаше кръг от порутени камъни. Тъмни, тайнствени, оформени донякъде в подобие на полудовършени хора. Габорн изхвърча от тъмните дървета и препусна към тях под звездната светлина.

Нещо не беше наред. Само допреди няколко мига, на върха на хълма, слънцето все още залязваше. Беше здрач. Но тук, с тези стръмни планини, издигащи се от всички страни, тук, в тази дълбока кухина, беше паднала пълна нощ.

И сияеше ярка звездна светлина.

Въпреки че легендата беше нарекла това място Седемте стоящи камъка, кръгът като че ли не бе наречен подходящо. Сега изправен стоеше само един камък — камъкът най-близо до Габорн, точно срещу него. А и беше нещо повече от камък. Някога сигурно беше наподобявал човек. Чертите му бяха обрулени и изронени от вековете и статуята смътно блестеше със зеленикав оттенък, сякаш по лицето лудуваше огън. Другите шест камъка, всички с подобна форма, изглежда, бяха изпопадали отдавна, в древни и тъмни векове. Всички се бяха прекатурили извън центъра на кръга.

И макар направата им да изглеждаше подобна, не си приличаха. Защото главата на един беше извърната настрани, кракът на друг беше вдигнат високо във въздуха, докато трети изглеждаше така, сякаш се кани да запълзи.

От онова, което Габорн беше взел за голяма канара, изригна светлина — огнен сноп, който удари оцелялата статуя в краката. Габорн забеляза движение — канарата направи стъпка напред, после нов лъч порази статуята, мразовита мълния, от която въздухът се вледени, изпука по краищата на статуята и ги обряза.

Халата, която стоеше пред единствената права статуя, се завъртя към Габорн.

Бинесман — Габорн не го виждаше — извика:

— Габорн! Пази се!

Габорн видя най-напред главата на халата, ред след ред остри кристални зъби, бляскащи като лед под звездната светлина, щом чудовището разтвори челюсти.

Нямаше общ предходник с човека, не приличаше на никое ходещо по земята същество, защото видът на халите се беше развил в долния свят, та произлизаха от организми, оформили се преди безброй векове в дълбоки вулканични езера.

Първото впечатление на Габорн беше за огромност. Халата се извисяваше на шестнайсет стъпки до раменете, тъй че грамадната кожеста глава на чудовището, на ширина и дължина колкото каруца, се издигаше високо над него, въпреки че Габорн беше на кон. Очи, уши или нос нямаше, само сетивни пипалца, тънки като косми, щръкнали на тила и обрасли като грива по челюстта.