Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Изведнъж ѝ прималя толкова силно, че трябваше да слезе от коня, за да не падне, защото я споходи предчувствие, страх, че Менделас Ордън ще посрещне Радж Атън при Лонгмът и никоя земна сила няма да спаси крал Ордън в тази битка.

Тя нагази в потока и се наплиска със студената вода. Опита се да помисли. Боеше се да стигне Лонгмът, защото знаеше, че крал Ордън ще поиска смъртта ѝ. Но се боеше и да не отиде, защото Бинесман беше прав — единственият начин Ордън да бъде спасен бе ако Габорн е там, за да го спаси.

В Лонгмът беше напълно възможно тя да размени живота си, както и живота на баща си, срещу този на крал Ордън — човек, когото никога не беше харесвала. Но макар да не го харесваше и да не му вярваше, не можеше да позволи той да загине.

Нито можеше да пожертва своя баща заради Ордън.

Баща ѝ седеше на коня си и гледаше тъпо ромолящия поток, без да съзнава нищо от онова, което се говореше до него. Дъждовни капки го плесваха и той въртеше глава, мъчейки се да схване какво го удря. Безнадежден, безнадеждно изгубен за нея.

Габорн се вгледа в нея отгоре, притеснен като че ли за здравето ѝ, и тя разбра, че принцът не осъзнава дилемата, пред която е изправена. Габорн идваше от Мистария, от кралство близо до океана, където се събираха водни чародеи. Той не познаваше древната мъдрост на Земните пазители. Нямаше представа какво значи да бъдеш помазан за Земен крал. Нямаше представа, че Радж Атън се бои от него, че ще го убие само ако разбере какъв е.

Вятърът на хълма отново се усили и Габорн сякаш се вслуша в някакъв далечен глас. Преди няколко минути тя се беше зачудила дали не е полудял. Сега разбираше, че става нещо чудодейно. Дърветата му говореха, зовяха го в името на цели, които нито той, нито тя разбираха.

— Сега какво ще правим, милорд? — попита Йоме.

Никога не беше наричала с тази титла никого освен баща си, никога не се беше прекланяла пред друг крал. Дори и да беше усетил тази внезапна промяна в отношенията им, Габорн не го показа с нищо.

— Трябва да продължим на запад — каза той. — Към средата на леса. По-надълбоко.

— Не на юг? — попита Йоме. — Баща ви може би е в опасност… по-голяма, отколкото съзнава. Бихме могли да му помогнем.

Габорн се усмихна.

— Притеснявате се за баща ми? — каза той. — Обичам ви заради това, принцеса Силвареста. — Макар да го изрече безгрижно, не можеше да сбърка тона му. Наистина бе изпитал благодарност. Наистина я обичаше.

Мисълта я накара да потръпне, накара я да го поиска повече, отколкото някога беше пожелавала мъж. Йоме винаги беше проявявала силна чувствителност към чудесата на магията и знаеше, че страстта ѝ към Габорн е породена от растящите в него земни сили. Не беше красив, длъжна бе да го признае. Не беше по-красив от повечето младежи.

Но я привличаше неустоимо.

„Как би могъл да ме обича?“ — зачуди се тя. Как би могъл да обича това лице? Беше като стена между двамата, тази загуба на обаяние, загубата ѝ на самоуважение и на надежда. Но когато ѝ проговори, когато я увери, че я обича, сякаш топла вълна я обгърна цялата. И тя намери смелост да се надява.

Габорн се намръщи замислено и тихо каза:

— Не, не трябва да тръгваме на юг. Трябва да продължим по своя път — на запад. Усещам как духовете ме привличат. Баща ми отива към Лонгмът, където ще го обгърнат стените на замъка. Костта на земята. Земните сили могат да го опазят. Той е в по-голяма безопасност, отколкото сме ние тук.

И подаде ръка да вдигне Йоме на седлото ѝ.

А вятърът донесе лая на бойните псета от далечните хълмове.

Препускаха дълги часове — прескачаха повалени от вятъра дървета, катереха се и се спускаха по хълмовете. Йоме остави Габорн да ги води, удивена от пътеките, които избираше.

Времето се замъгли — всички дървета изгубиха очертанията си. Времето изгуби фокус.

В един момент Габорн ѝ посочи, че баща ѝ като че ли язди по-добре. Сякаш някакво кътче от спомените му се беше отворило и той отново знаеше как да седи на седлото.

Йоме не беше толкова сигурна. Габорн спря конете в един поток и баща ѝ се загледа в бръмчащата около главата му муха, докато принцът го питаше настойчиво:

— Можеш ли да яздиш? Ако ти срежа връзките на ръцете от седлото, ще можеш ли да се държиш?

Крал Силвареста не отговори. Само се загледа към небето, замижа срещу слънцето и започна да издава някакъв нечленоразделен звук: „Гааааг. Гааааг.“

Габорн се обърна към Йоме.

— Може би казва „да“.