Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Но подсилените коне препускаха толкова бързо, че свинете само загрухтяха от изненада и загледаха как се отдалечават с тъмните си като мъниста очи.

Габорн се спусна през брезовата горичка към някаква река, широка около четиридесет стъпки. Коритото ѝ беше плитко и покрито с чакъл.

Щом видя реката, Йоме разбра, че съвсем се е загубила. Беше яздила често в Дънуд, но се беше придържала към източния край на леса. Тази река не беше виждала никога. Дали не беше горното течение на Вий, или потокът Фроу? Само че ако беше Фроу, той щеше да е пресъхнал по това време на годината. Ако пък беше Вий, значи бяха стигнали по-далече на запад през последния час, отколкото си беше представяла.

Габорн откара конете при реката и ги остави да си поемат дъх и да се напият. Животните бяха запотени. Руните, жигосани по вратовете им, показваха, че всяко от тях има по четири дара на метаболизъм, както и други на ум и жизненост. Йоме направи няколко бързи изчисления наум. Предположи, че са гонили конете близо два часа без храна и вода, но това беше равно на осем часа препускане на обикновени коне. Един обикновен кон щеше да умре три пъти при такава жестока езда. Ако се съдеше по тежкото дишане и потене на тези, не беше сигурна дали ще издържат на изпитанието.

— Ще трябва да оставим конете да отпочинат — каза тя на Габорн.

— А преследвачите ни ще спрат ли, как мислиш? — попита той.

Йоме знаеше, че няма да спрат.

— Но нашите ще умрат.

— Силни животни са — изтъкна очевидното Габорн. — Тия, дето ни гонят, ще видят, че техните ще умрат преди нашите.

— Сигурен ли си?

Габорн колебливо поклати глава.

— Само се надявам. Нося лека ризница — на конницата на баща ми. Но Непобедимите на Радж Атън имат железни нагръдници — с по-тежки ръкавици и наколенници, а и ризница отдолу. Всеки от конете им трябва да носи на гърба си по сто фунта повече от най-тежко натоварения от нашите коне. Техните животни са чудесни за пустинята, с широки копита — но с тесни подкови.

— Значи се надяваш, че ще окуцеят?

— Избирах най-каменистите хълмове. За нашите беше лесно да ги преодолеят. Не мога да си представя, че техните ще останат дълго с подкови. Твоят вече изгуби една. Ако не греша, половината от техните животни вече куцат.

Йоме го изгледа с удивление. Самата тя не беше забелязала, че конят ѝ е изгубил подкова, но сега погледна във водата и видя, че лявото му предно копито е оголено.

— Коварен ум имаш, дори за един Ордън. — Мислеше го като комплимент, но се уплаши, че е прозвучало като обида.

Но Габорн като че ли не се засегна.

— Битки като нашата рядко се печелят с оръжие — каза той. — Печелят се с по някое счупено копито и с падане на някой ездач. — Погледна бойния чук и добави навъсено: — Ако преследвачите ни догонят, ще се обърна да се бия, ще се опитам да ти спечеля време да избягаш. Но ти казвам — нямам нито оръжия, нито нужните дарове, за да надвия хората на Радж Атън.

Тя разбра. Отчаяно ѝ се прииска да смени темата.

— Накъде си поел?

— Накъде съм поел ли? Към Глигански брод, а после за Лонгмът.

Тя се вгледа в очите му, полускрити под твърде големия му шлем, за да види дали лъже, или просто е полудял.

— Глигански брод е на югоизток. А ти повече от два часа караш на северозапад.

— Така ли? — възкликна той изненадано.

— Да. Мислех, че може би се опитваш да заблудиш дори Боренсон. Страх ли те е да ни заведеш до Лонгмът? Опитваш се да ме предпазиш от баща си ли?

Йоме се уплаши. Беше подозирала Боренсон дори само заради начина, по който я гледаше. Искаше да я убие, тя чувстваше, че е задължен да го направи. Боеше се, че ще нападне нейните Посветители, макар че Габорн като че ли не се тревожеше от това. И когато Боренсон заяви, че трябва да следва войските на Радж Атън, Йоме се беше почувствала задължена да приеме обяснението му. И все пак червеят на съмнението продължаваше да рови в черепа ѝ.

— Да те предпазя от баща си ли? — попита Габорн изненадано. — Не.

Йоме не знаеше как да го каже. Заговори тихо.

— Той ще поиска да умрем. Ще сметне, че това е необходимо. Ще убие баща ми и ако не може да убие жената, която служи като мой вектор към Радж Атън, ще поиска да убие и мен. Затова ли обърна на юг?

Чудеше се дали той толкова се бои да продължи на юг, че без да мисли, без да разбере дори, се бе отклонил. Разбира се, ако крал Ордън решеше, че е необходимо да убие Силвареста, Габорн нямаше да може да го разубеди. Принцът нямаше да може да я спаси.