Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Сивите знамена на Лонгмът се издигаха на пилони по кулите и по стените. Но бяха раздрани и изпокъсани. По външните стени бдяха на пост няколко десетки войници.

Ордън очакваше да завари селището такова, каквото го беше видял за последен път. Зачуди се дали тук не се е разгоряла някоя голяма, останала неизвестна за него битка.

След това осъзна какво е сполетяло тази земя. Войниците на Лонгмът бяха опожарили градчето до основи и бяха вкарали вътре всички стада в очакване на обсадата на окупационните сили на Радж Атън. Като бяха подпалили града, те бяха лишили окупаторите от подслон. Тук, по тези голи хълмове, при настъпващата зима подслонът щеше да е твърде важен.

Докато малката му войска приближаваше портите на замъка, Ордън забеляза облекчението, изписало се по лицата на войниците по стените. Някой наду боен рог — къс сигнал, изсвирван само когато е забелязано пристигането на приятелски подкрепления.

Подвижният мост се спусна.

Когато крал Ордън мина през портите, мъжете от замъка се развикаха радостно. Но виковете бяха малобройни и рехави.

Не беше подготвен и за гледката, която го посрещна: навсякъде покрай стените от вътрешната страна на цитаделата лежаха проснати трупове и до тях седяха ранени граждани. Много от тях бяха с броня — щитове и шлемове, взети от сразените бойци на Радж Атън. Кръв беше оплискала каменните зидове по пасажите на стените. Имаше десетки строшени прозорци. По гредите на сградите се мяркаха забити брадви, стрели и копия. Кулата на нечие господарско имение беше рухнала.

На фасадата на цитаделата на херцога висеше самият херцог — от един прозорец — обесен на собствените си черва, точно както го беше описала херцогиня Емадайн От Ларън.

Навсякъде се виждаха следите от битката. И много малко оцелели.

Пет хиляди души бяха живели тук. Пет хиляди мъже, жени и деца, които се бяха сражавали със зъби и ножове, за да прогонят хората на Радж Атън.

Нямаха си войници с тежки дарове и боен опит от много години. Нямаха силни оръжия. Бяха разчитали може би само на изненадата и на силния си дух.

И бяха спечелили. След това семействата им бяха избягали, страхувайки се от възмездието на Радж Атън.

Крал Ордън беше очаквал да завари четири или пет хиляди души, обитаващи този замък и градчето — хора, които можеше да използва, за да подсилят отбраната му, хора, които можеше да окуражи за дарове.

Навсякъде щъкаха кокошки и гъски. Из вътрешния двор ровеха свине.

И тук го посрещнаха немощни възгласи, които скоро заглъхнаха. Някакъв мъж извика от върха на цитаделата на Посветителите:

— Крал Ордън, какви вести носите за Силвареста?

Ордън погледна нагоре. Мъжът беше облечен в спретнатата униформа на капитан. Трябваше да е капитан Седрик Темпест, наместникът на херцогинята и временно назначен за командващ отбраната на замъка.

— Замък Силвареста е паднал и хората на Радж Атън го държат.

Лицето на капитан Темпест се смрази от ужас. Явно беше очаквал по-добри вести. Едва ли разполагаше с повече от стотина души. Не беше по силите му да защити замъка, можеше само да го задържи, докато Силвареста успее да изпрати помощ.

— Имайте кураж, мъже на Силвареста — призова Ордън и Гласът му накара думите да отекнат от стените. — Силвареста все още има кралство и ние ще му го върнем!

Стражите по стените нададоха възгласи:

— Ордън! Ордън! Ордън!

Ордън се обърна към яздещия до него капитан Стрекър и му прошепна:

— Капитане, отидете лично на юг до имението Бредсфор и потърсете в градината с ряпа. Търсете за прясно изкопано. Там трябва да намерите заровени силари. Ако успеете, донесете ми двайсет силара с руни на метаболизъм, останалите заровете. Скрийте ги добре.

После Ордън се усмихна и махна с ръка на дрипавите защитници на Лонгмът. Нямаше да е от полза да прибере всички силари в замъка — не и след като Радж Атън можеше да щурмува и да срине целия замък, за да ги намери.

Само трима живи хора знаеха къде са скрити силарите — той самият, Боренсон и сега капитан Стрекър.

Искаше да е сигурен, че ще остане така.

Не повече от час беше изтекъл в горите на Дънуд, когато Йоме за пръв път чу лая на ловните кучета — призрачен звук, носещ се като мъгла от долината зад тях.

Току-що бяха закапали едри капки дъжд, а от планините тътнеше далечен грохот на приближаваща се буря. Насрещни ветрове, духащи кой накъдето му скимне, правеха така, че кучешкият лай ту достигаше ясно до ушите ѝ, ту заглъхваше, ту ги догонваше отново.