Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Тук, на каменистия гол рид, звукът изглеждаше далечен — на мили от тях. Но Йоме знаеше, че разстоянието е измамно. Бойни псета с дарове на метаболизъм можеха много бързо да пробягат няколко мили. Конете вече се уморяваха.

— Чу ли ги? — извика Йоме на Габорн. — Не са много далече.

Габорн се озърна, след като конят му прескочи един висок шипков храст и се гмурна отново в дълбокия лес. Лицето му беше пребледняло; той се намръщи.

— Чувам ги. Да побързаме.

Побързаха, и още как. Габорн стисна бойния чук и вместо да завива покрай дърветата, подкара коня си право напред и така се натресе в клоните, че на Йоме и на баща ѝ не им се наложи да се снишават под тях.

Йоме се боеше, че това бягане е глупаво. Баща ѝ не знаеше къде се намира, не съзнаваше, че е в опасност. Просто се взираше втренчено в дъждовните капки. В пълна забрава.

Баща ѝ не можеше да си спомни как се язди кон, а мъжете, които ги преследваха, сигурно бяха опитни ездачи.

Габорн реагира на опасността, като препусна по-бързо. След като прекосиха голям участък борова гора, той подкара коня си в галоп през някаква седловина към още по-дълбоките лесове на запад.

Тропотът на конските копита, тежкият дъх от издуващите се до краен предел конски дробове, всичко това бе погълнато от грамадните тъмни дървеса, по-високи от всички дървета, които Йоме бе виждала в Дънуд.

Тук подсилените им коне затичаха с удвоени сили. Габорн ги остави да препускат на воля и животните само дето не полетяха през клисурата, все по-навътре в сгъстяващия се мрак. Небесата отгоре им закънтяха от гръмотевичен тътен. Върховете на високите борове се заогъваха от вятъра и дърветата запращяха чак до корените, но в тези гъсти гори дъждът не ги стигна. Капваше по някоя капка през гъстите борови клони, но рядко.

След като конете препускаха толкова бързо в тези гори, Йоме не възрази, че Габорн е тръгнал по клисурата, все по-навътре и по-навътре, така че пътят им се виеше около подножието на планината. По едно време се озоваха на северозапад, обръщайки в кръг едва ли не обратно към замъка Силвареста.

Но не, реши тя след малко — не беше към замъка, а по-скоро на запад, все по-навътре, към Западния лес. Към Седемте стоящи камъка в най-дълбоките недра на древния лес.

Тази мисъл я притесни. Не се помнеше някой да е стигал до Седемте стоящи камъка и да се е връщал жив — във всеки случай никой не ги беше виждал от няколко поколения. Баща ѝ ѝ беше разправял, че не трябва да се бои от духовете, обитаващи горите около камъните. „Ерден Геборен ни е дал тези лесове още докато е бил жив и ни е направил владетели на тази земя — казваше той. — Бил е приятел на мътните и затова и ние сме им приятели.“

Но дори баща ѝ отбягваше камъните. Някои твърдяха, че родът на Силвареста е отслабнал през поколенията. Други казваха, че духовете на мътните вече не помнели своите клетви, та затова не закриляли онези, които видят камъните.

Йоме цял час премисляше тези неща, докато Габорн препускаше на запад, през горите, които с всяка минута ставаха все по-тъмни и стари. Накрая стигнаха до равното било на някакъв хълм и под тъмните дъбове тя видя малки ями, осеяли земята под дърветата. От ямите долитаха далечни викове и дрънчене на ризници, цвилене на коне и грохот на древни битки.

Познаваше това място: Мъртвото поле на Алнор. Дупките по земята бяха местата, в които духовете се криеха от дневната светлина.

— Габорн, обърни на юг, Габорн! — извика тя.

Той я погледна; очите му бяха помътнели и разсредоточени, като на човек, потънал в дълбок сън. Тя посочи на юг и извика:

— Натам!

За нейно облекчение Габорн свърна на юг и пришпори коня си. След пет минути излязоха в ниска гора от брези и млади дъбове, където слънцето грееше по-ярко. Но при тези дървета клоните често стигаха почти до земята, а отдолу растяха гъсти трънаци, така че конете забавиха.

Изведнъж прехвърлиха един малък хълм и навлязоха в низина, където под сянката на дъбовете отдъхваше стадо глигани. Земята беше като разорана, толкова много бяха ровили дивите свине за жълъди и червеи.

Глиганите заквичаха от гняв, като видяха озовалите си между тях коне. Един огромен мъжкар, чийто гръб стигаше до рамото на коня на Йоме, се изправи и изгрухтя, поклащайки заплашително грамадните си криви бивни.

В един миг конят ѝ полетя право срещу звяра, но в следващия ловко зави, като едва не изхвърли Йоме от седлото, и профуча покрай дивата свиня надолу по склона.

Йоме се извърна да види дали глиганът ще се спусне да ги преследва.