Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Кръвта на Йоме сякаш всеки момент щеше да кипне. Тя се опита да се примири с неизбежното. Баща ѝ щеше да се принуди да освободи шпионина и да потърси помирение. Но на нея това не ѝ харесваше.

Защото съвсем ясно разбираше, че в дългосрочен план семейството ѝ не може да си позволи такива „помирения“: беше само въпрос на време преди Радж Атън, Вълчия господар на Индопал, да вдигне война срещу обединените кралства на Роуфхейвън. Макар сега търговците на Индопал да прекосяваха пустините и планините, следващата година — или най-късно по-следващата — търговията щеше да секне.

„А защо да не секне още сега?“ — помисли Йоме. Баща ѝ можеше просто да заграби стоката, докарана от другоземските кервани… и да започне войната, която толкова дълго се беше надявал, че ще избегне.

Но тя знаеше, че няма да го направи. Крал Джас Ларън Силвареста нямаше да започне война. Твърде благочестив беше.

Горката Шемоаз! Годеникът ѝ лежеше на тревата и издъхваше, а щеше да остане неотмъстен.

Момичето си нямаше никого. Майката на Шемоаз беше умряла млада; баща ѝ, свободен рицар, беше пленен преди шест години по време на поход към Ейвън.

— Благодаря, че ме извести — каза Йоме на Клуис. — Ще го обсъдя с баща ми.

Йоме забърза към групата войници. Сержант Дрейс лежеше върху платформа на зелената трева. Бяха го загърнали до гърлото с жълтеникав чаршаф. Върху чаршафа някой сякаш беше разлял щедро кръв — и тя продължаваше да се цеди от ъгълчето на устата му. Пребледнялото му лице беше покрито с пот. Наклонът на утринното слънце го оставяше в сянка.

Ефрейтор Клуис се оказа прав. Йоме не биваше да вижда това. Цялата тази кръв, миризмата на разкъсани вътрешности, неизбежната смърт — прилоша ѝ.

Няколко деца от замъка бяха станали рано и се бяха струпали да гледат. Те вдигнаха очи към Йоме, очи, изпълнени с болка и потрес, сякаш се надяваха, че тя ще може някак, само с една усмивка, да поправи цялата тази трагедия.

Йоме се наведе към едно деветгодишно момиче, Дженеси, прегърна го и му прошепна:

— Моля те, отведи децата оттук.

Разтреперана, Дженеси се притисна за миг до Йоме и побърза да изпълни молбата ѝ.

До Дрейс бе коленичил лекар. Но изглежда, не бързаше. Само оглеждаше войника. Когато видя Йоме, когато прочете въпроса, изписан в погледа ѝ, само поклати глава. Не можеше да направи нищо.

— Къде е билкарят Бинесман? — попита Йоме. Чародеят на билките във всяко отношение надминаваше способностите на лекаря.

— Замина… по ливадите, да събира хризантема балсамита. Няма да се върне до вечерта.

Йоме отчаяно поклати глава. Моментът беше ужасно неподходящ нейният майстор лечител да ходи да събира билки за гонене на паяците от замъка. Но трябваше да се сети. Нощите ставаха все по-студени и тя самата се беше оплакала вчера на Бинесман от паяците, търсещи топлина в покоите ѝ.

— Нищо не мога да направя — каза лекарят. — Не смея да го мърдам повече, защото кърви ужасно. Не мога да зашия раните, а не може и да останат отворени.

— Мога да го даря — прошепна Шемоаз. — Мога да му дам жизнеността си.

Дар, направен от чиста любов. Като такъв Йоме трябваше да го зачете.

— И да го направиш, той дали ще ти благодари за това? — попита лекарят. — Щом умреш още следващия сезон, когато дойде треската, той ще съжали за договора.

Това беше самата истина. Шемоаз беше мило момиче, но по нищо не ѝ личеше, че притежава повече жизненост от другите. Напротив, треската я хващаше всяка зима, тялото ѝ се покриваше с отоци. Дареше ли жизнеността си на сержант Дрейс, щеше да е още по-немощна и още по-податлива на болести. Изобщо нямаше да може да му износи дете.

— Само даровете му на жизненост са го запазили жив толкова дълго — каза Шемоаз. — Още малко… и той би могъл да оживее.

Лекарят поклати глава.

— Получаването на дар, дори да е дарът на жизнеността, всеки път разтърсва системата. Не бих се осмелил да опитвам. Можем само да чакаме и да видим дали ще се закрепи…

Шемоаз кимна. Коленичи и почисти кръвта, стичаща се от устата на Дрейс, с края на сивата си пола. Дрейс дишаше тежко; изпълваше дробовете си с въздух с всеки дъх, който сякаш щеше да е последен.

Йоме се удиви.

— Нима диша така толкова дълго?

Лекарят кимна почти незабележимо, за да не забележи Шемоаз отговора му. Дрейс умираше.

Гледаха го дълго, цял един мъчителен час. Дрейс се бореше все по-отчаяно за всеки следващ дъх. Накрая отвори очи. Събудил се сякаш от тревожен сън.