Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Изненадата, изписала се на лицето на Боренсон, беше прелестна гледка. Едрият мъжага очевидно бе запленен от северняшката красавица, а сега Габорн едва ли не им бе заповядал да се венчаят.

Мирима изгледа почервенялото лице на гвардееца без никакъв свян или притеснение и сякаш едва сега забеляза здравата изпъкнала челюст, както и внушително издутите мускули под кожения елек. Не го обичаше, все още не. Навярно нямаше никога да го обикне. Този брак беше уреден, а женитбата за мъж, живеещ два пъти по-бързо от теб, мъж, който ще остарее и умре, докато ти бавно се доближаваш до средната възраст, трудно можеше да се нарече привлекателна перспектива. Замислена, тя прецени възможните предимства на тази партия.

А Боренсон стоеше слисан и онемял като хлапак, хванат да краде ябълки. Лицето му показваше, че е мислил за такава връзка, че се е надявал.

— Казах ти, че ще изглеждаш добре в дворцовата свита — обърна се Габорн към Мирима. — Бих се радвал да те видя в моята.

Жената със сигурност щеше да схване идеята му. Никой Владетел на руни не можеше да се ожени за нея. Най-многото, на което можеше да се надява, щеше да е някой млад търговец, обременен от младежка страст.

А Габорн ѝ предлагаше властна позиция — много повече, отколкото тя можеше обичайно да се надява — с почетен и приличен мъж, чийто живот го е обрекъл на странно и самотно съществуване. Тук липсваше обещание за любов, но пък и Мирима беше практична жена, взела красотата на сестрите си и мъдростта на майка си. След като бе приела тези дарове, сега тя трябваше да поеме отговорността за лишените си близки. Разбираше бремето на властта. Щеше да е идеална за владетелка на едно добро имение в Мистария.

Тя се вгледа продължително в очите на Боренсон, за да прецени предложението. Габорн ясно виждаше, че след като то вече е направено, Мирима осъзнава колко важно ще е решението ѝ.

Тя кимна почти незабележимо, с което скрепи договора.

Боренсон изобщо не прояви онази колебливост, на която се натъкна Мирима у Габорн. Взе нежната ѝ ръка в огромните си шепи и каза:

— Трябва да разберете, прекрасна лейди, че колкото и да укрепва любовта ми към вас, винаги ще остана верен на първо място на своя господар.

— Както трябва да бъде — промълви Мирима и кимна леко.

Сърцето на Габорн подскочи. Беше спечелил любовта ѝ толкова сигурно, колкото щеше да я спечели Боренсон.

В този момент изпита нещо странно: сякаш бе притиснат от неведома и огромна сила. Като че ли я усети като надигащ се вихър — невидим, мощен и плашещ.

Пулсът му се учести. Огледа се, сигурен, че източникът на това чувство трябва да има причина — трепване на земната твърд в предвестие за земетръс, приближаваща се гръмовна буря. Но не видя нищо извън обичайното. Хората около него не изглеждаха обезпокоени.

И все пак го усещаше… земята, канеща се да се раздвижи под нозете му… камъните, готови да се размърдат или да завикат.

Далечно и странно усещане.

Поривът на сила заглъхна толкова внезапно, колкото се беше появил. Като лъхнал внезапно вятър над ливадите, обезпокоил всичко с внезапното си пробуждане.

Габорн изтри потта от челото си и помисли угрижено. „Дойдох от хиляда мили, следвайки далечен и нечут зов. И сега да изпитам това?“

Приличаше на лудост.

— Вие… усетихте ли нещо? — попита той.

Когато Шемоаз получи вестта, че годеникът ѝ е бил нападнат, докато е изпълнявал службата си на страж, все едно че утринното слънце почерня, изгубило силата си да я топли. Или все едно че се бе превърнала в бяла глина — плътта ѝ загуби всичкия си цвят, неспособна да задържи духа ѝ.

Принцеса Йоме Силвареста гледаше Шемоаз, своята Дева на честта, най-добрата си приятелка, и си даваше отчаяно сметка, че не знае как да постъпи. Ако лейди Джолен беше тук, щеше да знае какво да се направи. Но матроната беше извикана извън града за няколко седмици, за да се погрижи за тежко болната си баба.

Йоме, нейната Дни и Шемоаз бяха станали призори, седяха край извития Камък на разказвача в градината на кралицата с подрязаните в странни фигури храсти и четяха последните романтични поеми на Адале — и тогава нахлу ефрейтор Клуис и наруши блажения им покой.

Свада с пиян търговец. Преди час или малко повече. Котешка пряка. Сержант Дрейс. Бил се храбро. Разпран от слабините до сърцето. Когато паднал, последната дума, която извикал, била „Шемоаз“.

Шемоаз понесе вестта стоически, стига за една статуя да може да се каже, че е стоик. Седеше вкочанена на каменната пейка — със замъглени кестеняви очи и разрошена от вятъра коса с цвят на пшеница. Беше плела венец от маргаритки, докато Йоме четеше. Сега венецът бе в скута ѝ върху полата от шифон с цвета на корал. Шестнайсетгодишна и с разбито сърце. След десет дни трябваше да се венчае.