Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Да, милорд?

— У дома — каза принц Ордън, — вие имате две грозни сестри, за които да се грижите, нали? И един лишен от разум брат.

— Схватлив сте, милорд — отвърна Мирима. — Но лишената от разум е майка ми, не е брат.

Лицето ѝ се сви болезнено. Бремето, което понасяше, беше тежко. Ужасна цена за една магия. Достатъчно трудно бе да вземеш дар на мускул или на ум, или на обаяние от друг, за да поемеш финансовите отговорности за този човек. Но още по-болезнено беше, когато този човек е твой приятел или роднина. Семейството на Мирима сигурно бе живяло в ужасна бедност, в безнадеждна бедност, за да се почувстват принудени да опитат това — да одарят една жена с хубостта на три, с ума на две и да потърсят да я омъжат за някой богат, който да ги спаси от отчаянието.

— Как успяхте да намерите толкова пари за силарите? — попита Габорн.

Силарите. Магическите железа, които можеха да изсмукват качествата на един човек и да ги вложат в друг, бяха неописуемо скъпи.

— Майка ми имаше малко наследство… и се трудехме, и четирите — отвърна Мирима. Гласът ѝ се беше стегнал. Сигурно преди седмица или две, когато бе придобила новата си красота, щеше да захлипа, щом заговореше за това.

— Продавала си цветя като дете? — попита Габорн.

Мирима се усмихна.

— Ливадата зад къщата ни не предлагаше почти нищо друго, с което да се издържаме.

Габорн посегна към кесията си и извади една златна монета. На едната ѝ страна бе всечена главата на крал Силвареста; другата показваше Седемте стоящи камъка на Дънуд, които крепели земята според легендата. Тукашните пари му бяха непознати, но знаеше, че монетата е достатъчно голяма, за да изхрани за няколко месеца малкото ѝ семейство. Взе ръката ѝ и пъхна монетата в шепата ѝ.

— Но… с нищо не съм заслужила това — промълви тя и го погледна в очите. Сигурно се боеше от неприлично предложение. Някои лордове си взимаха метреси. Габорн никога нямаше да го направи.

— Разбира се, че я заслужи. Усмихна се, и с това огря сърцето ми. Моля те, приеми този дар. Някой ден ще намериш своя богат търговец — каза Габорн, — и от всички блага, които той може да намери по пазарищата на Банисфер, подозирам, че ти ще си най-скъпото.

Тя задържа монетата с благоговение. Хората никога не очакваха толкова млад човек като Габорн да говори така изящно, но то лесно се получаваше след годините упражняване в Глас. Взря се в очите му с почит, сякаш го виждаше за първи път.

— Благодаря ви, принц Ордън. Може би… Сега ще ви кажа, че ако Йоме наистина ви приеме, ще похваля решението ѝ.

Обърна се и бавно пое сред тълпата, а Габорн продължи да се взира в изящната ѝ шия, в облаците на роклята ѝ, в горящите пламъци на шала ѝ.

Боренсон се приближи, потупа го по рамото и се изкиска:

— Е, милорд, на такъв сладкиш трудно ще устои човек.

— Мда, хубава е… общо взето — прошепна Габорн.

— Забавно беше да се гледа. Тя просто застана зад вас и ви огледа като мръвка на касапски тезгях. Пет минути изчака… — Боренсон вдигна ръка с разперени пръсти — изчака да я забележите! Но вие… заслепен от слънцето торбалан! Залисали сте се по някакви красиви съдинки! Как можахте да не я видите? Да я пренебрегнете? Ахх! — Боренсон сви театрално рамене.

— Не исках да те обидя — каза Габорн.

Въпреки че Боренсон беше личният му телохранител и поради това трябваше непрекъснато да си отваря очите за убийци, истината си беше, че едрият мъж бе доста похотлив. Не можеше да мине по улицата, без да подсвирне подир всяка по-закръглена жена, която подмине. И ако не беше излизал по пачаври поне веднъж в седмицата, бе готов да закачи дори жена, кльощава като клечка. Съгвардейците му се шегуваха понякога, че никой убиец, скрит между женски гърди, няма да остане незабелязан от него.

— О, не съм обиден — отвърна Боренсон. — Озадачен може би. Объркан. Как можахте да не я видите? Трябваше да я подушите поне!

— Да, много хубаво мирише. Държи си роклята в ракла, постлана с розови цветчета.

Боренсон завъртя очи към небето и изстена. Лицето му бе почервеняло, а в очите му се долавяше някаква странна напрегнатост и възбуда. Макар да се преструваше, че се шегува, Габорн ясно виждаше, че Боренсон е поразен от тази северняшка красавица повече, отколкото би си позволил да признае. На него да останеше, веднага щеше да хукне подир момичето.

— Можехте поне да я оставите да ви изцери от тази досадна девственост, от която страдате, милорд!

— Страданието е твърде обичайно за младите мъже — отвърна леко оскърбен Габорн. Боренсон понякога си позволяваше да говори с него като с приятел на чаша.