Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Защото е заложен животът на хора — отвърна Габорн. Седна на края на фонтана и се загледа в басейнчето. Стреснати от движението му, огромните жабоци се гмурнаха в зеленясалата вода. — Когато се посветя на някого, поемам отговорност за хората. Предлагам живота си, или поне част от него. Когато приема нечий ангажимент, очаквам ни повече, ни по-малко пълна всеотдайност — техния живот — в замяна. Тази взаимна обвързаност е… тя трябва да ме определи.

Мирима се намръщи, притеснена от сериозния му тон.

— Не сте търговец. Вие… говорите като лорд!

Забеляза, че тя го преценява. Щеше да разбере, че не е от родословието на Силвареста, нито е лорд от Хиърдън. Значи трябваше да е някоя чуждестранна особа, просто тръгнал на пътешествие — в Хиърдън, тази отдалечена страна, една от най-далечните във всички кралства на Роуфхейвън.

— Трябваше да се сетя… толкова чаровен сте — каза тя. — Значи сте от Владетелите на руни, дошли сте да проучите страната ни. Кажете ми, дали я харесвате достатъчно, че да потърсите годеж с принцеса Йоме Силвареста?

Габорн се възхити от начина, по който тя стигна до правилното заключение.

— Изненадва ме зеленината на вашата страна и силата на хората ви — рече Габорн. — По-богата е, отколкото си представях.

— Принцеса Силвареста ще ви приеме ли? — Все още търсеше отговори. Чудеше се от кое ли бедно замъче произлиза. Седна до него на ръба на фонтана.

Габорн сви рамене, прикривайки притеснението си.

— Зная я само по описания — призна той. — Вие сигурно я познавате по-добре от мен. Според вас как ли ще погледне тя на мен?

— Достатъчно чаровен сте — каза Мирима и без притворство огледа широките му рамене и дългата тъмнокафява коса, падаща изпод широката му шапка с перото. До този момент трябваше да е разбрала, че косата му не е достатъчно тъмна, за да е от Мъятин или от който и да е друг народ на Индопал.

После тя ахна и го изгледа с широко отворени очи.

Скочи бързо на крака и отстъпи, без да знае дали трябва да остане права, да се сведе в дълбок реверанс или да се просне в нозете му.

— Простете ми, принц Ордън… аз… ъъ… не забелязах приликата с баща ви!

Дръпна се три крачки назад. Като че ли ѝ се искаше да се обърне и да побегне слепешком, защото бе разбрала, че той не е синът на някой беден барон, нарекъл купчината си камънаци „крепост“, а че иде от самата Мистария.

— Познавате баща ми? — попита Габорн, надигна се и пристъпи към нея. Хвана ръката ѝ, за да я увери, че не е оскърбен.

— Аз… веднъж той мина през селото, беше тръгнал на лов — промълви Мирима. — Бях още малко момиче. Не мога да забравя лицето му.

— Той винаги е харесвал Хиърдън — каза Габорн.

— Да… идва много често — отвърна Мирима, явно объркана. — Аз… простете ми, ако съм ви притеснила, милорд. Не исках да бъда дръзка…

Обърна се и понечи да побегне.

— Спри — каза Габорн, прилагайки съвсем мъничко от силата на своя Глас, за да я задържи.

Тя спря, сякаш я бяха ударили с юмрук, и се обърна към него. Неколцина минувачи наоколо направиха същото.

Бяха неподготвени за командата и се подчиниха, сякаш бе дошла от собствените им умове. Като разбраха, че не са предмет на вниманието му, някои го погледнаха с любопитство, а други побързаха да се отдалечат, притеснени от появата на един Владетел на руни сред тях.

Боренсон изведнъж изникна зад гърба на Габорн, Дни беше до него.

— Благодаря, че спря, Мирима — каза Габорн.

— Вие… може един ден да бъдете моят крал — отвърна тя, сякаш осъзнала реакцията си чак сега.

— Мислиш ли? — каза Габорн. — Мислиш ли, че Йоме ще ме вземе? — Въпросът му я смая. Габорн продължи: — Моля те, кажи ми. Ти си схватлива жена, и красива. Ще си добре дошла в дворцовата свита. Ценя мнението ти.

Затаи дъх в очакване на честната ѝ преценка. Тя едва ли разбираше колко важен за него ще е отговорът ѝ. Трябваше му този брачен съюз. Нужни му бяха силните хора на Хиърдън, несъкрушимите крепости, просторните земи, готови за оран. Вярно, и неговата Мистария беше богата страна — тучна, с просторни и пълни с хора пазарища — но след толкова години борби Вълчия господар Радж Атън бе завладял кралствата на Индопал и Габорн знаеше, че той няма да спре дотук. Напролет щеше или да нахлуе във варварските владения на Инкара, или щеше да се обърне на север към кралствата на Роуфхейвън.

Всъщност беше без значение накъде ще настъпи следващия път Вълчия господар. В предстоящите войни Габорн знаеше, че няма да му е по силите да защити народа си в Мистария. Трябваше му тази страна.