Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Къде е баща ми? — попита Габорн, докато разсъбличаше трупа.

— Не се ли сещаш? — отвърна Боренсон, неподготвен за въпроса. — Точно сега, бих казал, че е на петдесет мили от Лонгмът и се надява да стигне там преди мръкнало. Радж Атън има там четиридесет хиляди силара, заровени в градините с ряпа зад имението Бредсфор. Знаеш къде е това имение, нали?

Габорн поклати отрицателно глава.

— На пътя, три мили южно от замъка — каза Боренсон. — Сива сграда с две крила и оловен покрив. Прихванахме съобщение от херцогиня Ларън, което гласи, че Радж Атън очаква неговата армия да стигне до Лонгмът до ден-два. Баща ти се надява да ги изпревари за съкровището.

— И Радж Атън знае това? — попита Габорн, докато отвързваше ризницата. — Значи затова напуска замък Силвареста? Да си върне силарите?

Габорн явно сметна това за безсмислена дързост. Започна ядосано да развързва кожения елек на мъртвия. Боренсон се зачуди какво занимава ума на принца. Не разбираше ли, че Силвареста трябва да бъде убит? Какво си мислеше това момче?

— Баща ти се надява да убеди Вълчия господар, че Лонгмът е завзет преди няколко дни — обясни Боренсон — и че оттогава той взима дарове ден и нощ.

— Отчаян блъф — каза Габорн, докато оглеждаше елека за бълхи или въшки. Но дори Торин да го бяха мъчили бълхи приживе, те се бяха разбягали веднага щом тялото му бе изстинало.

Габорн навлече елека, сложи и ризницата и палтото — малко големи му бяха. До дясната ръка на Торин на земята лежеше малък щит — дървен и покрит с тънък слой месинг, а след това боядисан в тъмносиньо. Долният ръб на щита беше изострен, тъй че ако човек удареше с него, можеше да среже нечий врат като с нож. Обикновено човек, надарен с дара на метаболизма, носеше такъв малък щит. При бърз удар служеше като оръжие. Габорн го взе.

— А Радж Атън? — попита Боренсон. — Разбирам, че тръгва, но дали ще тръгне към Лонгмът?

— Точно както се е надявал баща ми. Ще тръгне след час — каза Габорн.

Боренсон кимна. Слънцето светеше в сините му очи. Усмихна се.

— Кажи ми — почти прошепна Боренсон, — къде ги водиш? — Кимна към Йоме и видиотения ѝ баща.

— В Лонгмът — отвърна Габорн. — Взех най-добрите коне в кралските конюшни. До довечера можем да стигнем до замъка.

„Сигурно, ако подопечните ти знаеха да яздят“ — понечи да отвърне Боренсон. Облиза устни и пак прошепна:

— Пътят е дълъг и труден. Може би ще е по-добре да оставим Силвареста тук, милорд. — Каза го като приятелски съвет, опитвайки се да прикрие напрежението в гласа си.

— След всички неприятности, през които минах, за да ги измъкна от Радж Атън? — попита Габорн.

— Не ми се прави на глупак — заговори Боренсон ядосано. Лицето му беше пламнало; той целият настръхна. — Силвареста е наш стар приятел, но сега служи на Вълчия господар. Колко дара на ум е прехвърлил Силвареста като вектор за Радж Атън? Колко дара на обаяние му е прехвърлила принцесата?

— Все едно — каза Габорн. — Приятели няма да убия.

Боренсон замълча за миг; мъчеше се да овладее надигащия се у него гняв. „Може ли дори един принц да си позволи подобна милост?“ — искаше му се да извика. Но не посмя да изрече подобно оскърбление. Вместо това се опита да го убеди.

— Те вече не са наши приятели. Те служат на Радж Атън.

— Може да служат като вектори, но избраха да останат живи, и като живи да служат на своя народ — отвърна Габорн.

— Като позволят на Радж Атън да унищожи Мистария? Не се заблуждавайте. Те служат на вашия враг, милорд. На вашия враг, и на врага на баща ви, и на Мистария — и на моите врагове! Да, тази служба е пасивна — но все едно те служат на тях, все едно че са воини.

О, Боренсон им завиждаше понякога — на Посветителите, които живееха като добитък от богатството на своя господар, хранени и повивани.

Разбира се, Габорн трябваше да си дава сметка, че Боренсон служи на своя владетел не по-малко всеотдайно, че се отдава напълно, ден и нощ. Боренсон се потеше, получаваше рани и страдаше. Беше взел дар на метаболизъм, така че остаряваше по две години срещу всяка една при един простосмъртен човек. Макар да беше само на двайсет години от деня на раждането си, малко по-голям от Габорн, косата му вече окапваше и сребристи косми вече шареха брадата му. За него животът се носеше бързо, все едно че седеше в лодка и бурното течение го влечеше, и той гледаше как брегът се отнася завинаги зад него, неспособен да улови нищо, неспособен нищо да задържи.

Между другото, хората се възхищаваха на Посветителите заради тяхната „саможертва“. Собственият баща на Боренсон беше отдал дар на метаболизъм на един от кралските войници преди Боренсон да се роди и така си лежеше в благословена дрямка през последните двайсет години. За Боренсон това приличаше на измама, с това, че баща му си оставаше млад, с това, че не преживяваше никакви изпитания, докато „одареният“ от него човек се състаряваше и чезнеше. Какво толкова беше „пожертвал“ баща му?