Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Не, тъкмо хора като Боренсон най-много страдаха за своите владетели, а не някакви си проклети Посветители, които ги е страх да изживеят собствения си живот.

— Трябва да ги убиете — подкани Боренсон.

— Не мога — отвърна Габорн.

— Тогава, кълна се във всички ужасни Сили, ще трябва да ме оставите да го направя аз! — изръмжа Боренсон и посегна да извади брадвата си от клупа. Йоме чу стърженето на дръжката в кожата, трепна и се втренчи в него.

— Стой — тиха каза Габорн. — Аз ти заповядвам. Те са под моя закрила. Под моя клетвена закрила.

Лъхна вятър и понесе пепел по земята.

— А на мен е заповядано да убия Посветителите на Радж Атън.

— Отменям тази заповед — твърдо каза Габорн.

— Не можете! — настоя Боренсон. — Това са заповеди на баща ви, вашите не могат да ги превишат! Баща ви ми даде заповед — толкова тежка, че никой не би ми завидял. Но аз трябва да я изпълня. Аз ще служа на крал Ордън дори вие да не искате!

Боренсон не искаше да спори. Обичаше Габорн като свой брат. Но не можеше да разбере как да опази верността си към дома Ордън, щом като принцът и кралят са в разногласие по този въпрос.

В далечината откъм замъка Силвареста прозвуча тънкият зов на бойните тръби на Юга — Радж Атън повеждаше войските си в поход. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите. Неговите хора уж трябваше да забавят армията, но в този момент те препускаха към Глиганския брод, където нямаше да са от полза.

Боренсон закачи брадвата на клупа, извади рога си и го наду: две дълги изсвирвания и две къси. Сигнал „На оръжие“. Войските на Радж Атън нямаше да бързат към Лонгмът, ако им се налагаше на всяка крачка да оглеждат за засада. Боренсон почти съжали, че неговите бойци не са все още тук, че няма хора, които да поведе в бой.

Габорн взе шлема от мъртвия Торин, сложи си го и каза:

— Слушай, Боренсон… ако имаме четиридесет хиляди силара, на баща ми няма да му се наложи да убива своите приятели. Той може просто да убие Радж Атън, а след това да върне Силвареста на трона, където му е мястото.

— Това „ако“ е плашещо — каза Габорн. — Можем ли да рискуваме! А ако Радж Атън убие баща ви? Пощадявайки Силвареста, вие може да осъдите баща си на смърт.

Лицето на Габорн пребледня. Момчето явно не беше мислило за тази опасност. Със сигурност съзнаваше величината на залога при тази битка. Но не, осъзна Боренсон, момчето беше прекалено невинно.

— Няма да позволя това да се случи — заяви Габорн.

Боренсон завъртя очи в досада и стисна зъби.

— Аз също — обади се Йоме от седлото си до потока. — По-скоро ще се самоубия, отколкото да видя, че някой ще пострада заради мен.

Боренсон се беше старал да говори тихо, за да не го чуе тя, но гласът му, разбира се, се бе повишил заради гнева. Той размисли. В този момент крал Ордън препускаше към Лонгмът с хиляда и петстотин воини. Беше изпратил вестители до други замъци с молба за помощ. Може би три или четири хиляди души щяха да се съберат при Лонгмът преди зазоряване.

Но Радж Атън щеше да предвожда внушителна армия, след като пристигнеха подкрепленията му от Юга.

Крал Ордън трябваше да прибере силарите, а след като ги вземеше, трябваше да се окопае в замъка Лонгмът. Никой друг замък в кралството нямаше да удържи по-добре на обсада.

Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки. По всяка вероятност Радж Атън притежаваше толкова много дарове от своите хора в Юга, че и да убиеше Боренсон Силвареста и Йоме, това едва ли щеше да донесе голямо преимущество за крал Ордън. Тъкмо в това беше убеден Габорн.

От друга страна, времената бяха несигурни. Ордън и други крале бяха изпращали на юг платени убийци. Възможно беше дори някои изменници във владенията на самия Радж Атън да видят в неговото отсъствие чудесна възможност да се устремят към властта. Човек не можеше да изключи възможността във всеки момент даровете, които Радж Атън бе придобил в Хиърдън, да се окажат от жизнено значение за него.

Не, Боренсон трябваше да убие тези два вектора. Той въздъхна. С натежало сърце издърпа отново брадвата и подкара коня си напред.

Габорн хвана коня за юздите.

— Не се приближавай до тях — изръмжа той с тон, какъвто Боренсон никога досега не беше чувал от принца.

— Длъжен съм — заяви със съжаление Боренсон. Не искаше да го прави, но беше отстоявал позицията си толкова убедително, че сега сам беше убеден в правотата ѝ.

— А аз съм длъжен да закрилям Йоме и баща ѝ — заяви Габорн. — Като Клетвообвързан владетел.