Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Клетвообвързан? — ахна Боренсон. — Не! Ти си глупак! — Сега го разбра. Габорн се беше държал отчуждено през двете седмици, докато пътуваха за Хиърдън. За пръв път в живота си беше толкова мълчалив.

— Вярно е — каза Габорн. — Изрекох клетва пред Йоме.

— Кой е свидетел? — зададе Боренсон първия въпрос, който му хрумна.

— Йоме и нейната Дева на честта.

Боренсон се замисли дали вестта за тази клетва може да бъде скрита. Ако убиеше свидетелите, белята можеше да се поправи.

— И нейната Дни.

Боренсон отпусна брадвата и погледна навъсено крал Силвареста. Кой знаеше докъде се е пръснала тази новина? От девите на Йоме до кралския съветник, от него — из цял Хиърдън. Не можеше да скрие стореното от Габорн.

Очите на Габорн блестяха свирепо. „Каква дързост! Малкият му задник! — помисли Боренсон. — Кани се да се бие с мен. Наистина ли ще се бие с мен заради това?“

Но знаеше, че е така. Да положиш клетва за закрила беше сериозна работа. Свята работа.

Боренсон не смееше да вдигне ръка срещу принца. Това беше измяна. Дори във всяко друго отношение да изпълнеше заповедите на Ордън, щяха да го обезглавят, че е посегнал на принца.

Габорн го гледаше право в очите. Накрая каза:

— Щом не ми позволяваш да отменя заповедта на баща ми, тогава ти заповядвам следното: Изчакай с изпълнението ѝ. Изчакай, докато стигнем Лонгмът, и говоря с баща ми.

Габорн като нищо можеше да стигне до замъка преди Боренсон. Там кралят щеше да разплете този заплетен възел.

Боренсон затвори очи и сведе глава в знак на примирение.

— Както заповядате, милорд.

Но го обзе ужасно чувство за вина. Бяха му заповядали да избие Посветителите в замък Силвареста и ако посечеше краля и Йоме сега, по този начин щеше да пощади живота на други; щеше да пощади всички онези, които прехвърляха дарбите си през тези двамата.

Но да убие Силвареста беше жестоко. Боренсон не искаше да убива приятел, независимо от цената. И не смееше да вдигне ръка срещу собствения си принц.

В главата му нахлуха противоречиви, откъслечни доводи. Той вдигна очи към крал Силвареста, който беше престанал да хленчи от страх и гледаше една сойка, която прелетя като синя нишка над главата му.

„Но ако не убия тези двамата, колко други трябва да убия в проклетата цитадела на Посветителите? Колко дара е взел Силвареста? Животът на тия двамата по-ценен ли е от живота на техните Посветители?“

Какво лошо бе направил който и да било от тях? Но със самото си съществуване те вливаха сила у Радж Атън.

Боренсон стисна зъби. Очите му се насълзиха.

„Ще ме накараш да избия всички, прехвърлили даровете си през тези двамата“ — помисли Боренсон. Това беше единственият избор. Обичаше своя принц, винаги му беше служил вярно.

„Ще го направя — зарече се Боренсон, — макар че след това ще се намразя завинаги. Ще го направя заради теб.“

„Не!“ — извика някаква дълбока частица от ума му.

Габорн пусна юздите на коня му и остана пред него настръхнал, сякаш все още беше готов да го смъкне от седлото му, ако потрябва.

— Водете ги в мир, милорд — каза Боренсон. Опитваше се да скрие тъгата в гласа си. Габорн въздъхна облекчено.

— Ще ми трябва оръжие — каза той. Можеш ли да ми заемеш едно от твоите? — Освен черното копие в гърлото на Торин нямаше нищо подръка.

Бойният кон, яхнат от Боренсон, имаше един боен чук. Не беше особено елегантно оръжие. Боренсон знаеше, че Габорн предпочита сабя, защото обичаше да сече и забива бързо. Но чукът си имаше и предимства: човек лесно можеше да пробие ризницата на брониран противник или да счупи шлема му. Сабята в такъв двубой по-вероятно щеше да се прекърши, отколкото да пробие бронята.

Боренсон извади чука и го подхвърли на Габорн. Не му беше лесно да приеме решението на проблема. Все още едва се сдържаше да не заколи Силвареста. „Не аз съм смъртта — каза си той. — Не аз съм смъртта. Не е мой дълг да се бия с принца си и да убивам крале.“

— Бързо тръгни за Лонгмът — каза с въздишка Боренсон. — Подушвам, че иде буря. Ще скрие миризмата ти, ще те проследят по-трудно. Хвани отначало главния път на юг, но не язди по него през целия път — мостът при Хейуорт е изгорен. По-добре тръгни през горите, докато стигнеш рида Ардамом, после отцепи право на юг към Глигански брод. Знаеш ли го къде е?

Габорн поклати глава. Разбира се, че не го знаеше.

— Аз го знам — каза Йоме. Боренсон я изгледа. Хладна, уверена въпреки грозотата си. Принцесата вече не показваше страх. А и тя поне знаеше да язди.