Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Бързо се огледа за рани, после погледна към склона, уплашен, че още някой рицар може да се спусне отгоре.

Опита се да измъкне късия си меч от шлема на Непобедимия, но оръжието беше заяло здраво и не искаше да излезе.

Габорн се изправи, пое си дъх и погледна към Боренсон. Боренсон се превъртя по корем и повърна върху овъглената земя.

— Добра среща, приятелю — каза усмихнат Габорн. Имаше чувството, че се усмихва за пръв път от седмици, въпреки че беше оставил Боренсон само преди два дни.

Боренсон се изхрачи на земята, отърка устата си и се усмихна.

— Наистина мисля, че трябваше да си измъкнеш задника оттука още преди Радж Атън да се приближи по пътя.

— Радвам се, че те виждам, все пак — каза Габорн.

— Сериозно говоря — изръмжа Боренсон. — Няма да те остави да се измъкнеш толкова леко. Не разбираш ли, че той е бил целия този път само за да унищожи дома Ордън?

В Кулата на Посветителите Шемоаз пъшкаше и се мъчеше да повдигне баща си от постелята му от слама и сушена лавандула, след което го извлече на зелената трева на двора, за да може да се качи на големия фургон за своето пътуване обратно на юг. Беше трудно да пренесе толкова едър човек.

Не, не тежестта правеше мъкненето му толкова трудно. Беше от начина, по който той се държеше за нея, стиснал жестоко раменете ѝ; силните му пръсти се впиваха в кожата ѝ, а краката му не можеха да се отпуснат достатъчно, за да върви.

Имаше чувството, че го е предала още преди години, когато му позволи да замине на юг и да се бие с Радж Атън. Беше се бояла, че никога повече няма да се върне, че ще го убият. Надявала се беше, че страхът е само детинска тревога. Но сега, след като бе преживял толкова години затворничество, Шемоаз си въобрази, че я спохожда някакво предчувствие, може би някаква хладна увереност, пратена ѝ от предците от гробовете.

Тъй че сега тя носеше не само баща си, но и тежестта на своя провал през всичките изминали години, тежест, която по някакъв начин се примесваше с чувството ѝ за гузност от това, че се е оказала бременна. Тя, Девата на честта на принцесата.

Западната Голяма зала в цитаделата на Посветителите беше огромна, на три етажа, и в нея спяха хиляда и петстотин мъже. Гладки орехови нарове покриваха подовете и във всяка стена имаше взидана камина, та през цялата зима помещението да е приятно затоплено.

Източната Голяма зала, от другата страна на двора, побираше една трета от този брой жени.

— Къде?… — попита баща ѝ, докато тя го мъкнеше покрай редиците нарове, по които спяха Посветители.

— На юг, към Лонгмът, мисля — каза Шемоаз. — Радж Атън заповяда да те изнеса.

— Юг — прошепна угрижено баща ѝ.

Шемоаз се помъчи да извлече баща си покрай един мъж, който беше подмокрил постелята си. Ако имаше време, щеше да спре да се погрижи за окаяника. Но фургонът щеше да тръгне всеки момент, а и не можеше да рискува да се отдели от баща си.

— Ти… идваш ли? — попита баща ѝ.

— Разбира се — каза Шемоаз.

Всъщност не можеше да обещае такова нещо. Можеше само да се остави на милостта на мъжете на Радж Атън, да се надява, че ще ѝ позволят да се грижи за баща си. Щяха да ѝ позволят, каза си. За Посветителите трябваха хора, които да ги гледат.

— Не! — изръмжа баща ѝ. Престана да се опитва да върви, краката му изведнъж се повлякоха и я накараха да залитне на една страна. Тя устоя на тежестта и се опита да го понесе въпреки волята му.

— Нека умра! — гневно прошепна той. — Дай… дай отрова. Да боли. Да умрем.

Отчаяната му молба я разтревожи. Самоубийството беше единственият начин да си отмъсти на Радж Атън и да му нанесе своя удар. Но Шемоаз не можеше да понесе мисълта, че ще убие когото и да било от тези мъже, макар да знаеше, че животът за тях е ужасен — да са приковани до края на дните си към някакъв мръсен под. Така че трябваше да се надява, че баща ѝ един ден ще се върне, цял и неомърсен.

Шемоаз прегърна баща си и го изкара през голямата дървена врата на светло. Свежият вятър носеше мирис на дъжд. Наоколо войници на Радж Атън тичаха насам-натам, претърсваха кралската съкровищница и оръжейната над кухните. Тя чу трясък от строшено стъкло откъм улицата, развикаха се търговци.

Шемоаз повлече баща си към огромния покрит фургон в двора. Страните и покривът на фургона бяха направени от дебели дъбови дъски, само с една тънка решетка, за светлина и свеж въздух. Един от войниците на Радж Атън награби баща ѝ за врата, надигна го и го хвърли във фургона като чувал със зърно.