Марисса Майер - Скарлет

— Искрено се надявам, че никога вече няма да се наложи да изпробваме тази теория. Защото наистина не знаеш колко малко ми оставаше.

— И все пак успя да надвиеш желанието си да ме убиеш.

Лицето му се сгърчи, но тя остана доволна, когато той не й възрази.

— Не би трябвало да мога да му устоя толкова лесно. С онова, което ни причиниха… на мозъците ни… те промениха начина, по който мислим. Гневът и насилието идват толкова лесно, но другите неща… не би трябвало изобщо да е възможно. — Ръката му тръгна към нея, но спря по средата на пътя. Той бързо я отдръпна и захвана да си играе със смачкания етикет на доматите.

— Ами ако… — Скарлет наклони глава. — Нали каза, че успяват да ви контролират, когато животинските ви инстинкти вземат връх над собствените ви мисли? Но ловът и борбите не са единствените инстинкти, които имат вълците. Да започнем с това, че… вълците не са ли моногамни? — Бузите й започнаха да горят и тя трябваше да отмести поглед, докато с вилицата си дращеше по едни инициали. — И не е ли именно алфа самецът, който има грижата да пази живота на всички? Не само на глутницата, но също и на женската си? — Тя пусна вилицата и разпери ръце във въздуха. — Не казвам, че си мисля, че ти и аз… само след… знам, че тъкмо се запознахме и това е… но все пак не може да се отхвърли, нали? Не може да се отхвърли, че инстинктът ти да ме защитиш може би е точно толкова силен, колкото и инстинктът ти да убиваш, а?

Тя затаи дъх и се осмели да вдигне поглед. Вълка я зяпаше открито и за миг изглеждаше почти засрамен, но после се усмихна широко с озадачен, но топъл поглед. Скарлет зърна за миг лъскавите му остри зъби и от гледката коремът й се обърна.

— Може и да имаш право — рече той. — Има известен смисъл. На Луна винаги ни държат толкова далеч от останалите хора, че няма никакъв шанс да се…

Скарлет остана доволна, когато и той започна да се изчервява.

Той се почеса по ухото.

— Може би това е причината. Може би контролът на Яил е работил против самия него, защото инстинктът ми прошепна да те защитя.

Скарлет опита да се усмихне равнодушно.

— Ето на, намерихме отговор. Докато наоколо ти има алфа женска, всичко ще бъде наред. Няма да е трудно да ти намерим някоя, нали?

Изражението на Вълка се вледени и той погледна настрани. Гласът му отново беше станал неспокоен.

— Знам, че сигурно не искаш да имаш нищо общо с мен. Не те виня. — Вълка изпъна раменете си и срещна очите й с изражение, на което се четеше разкаяние. — Но, Скарлет, ти си единствената. Винаги ще бъдеш единствената.

Сърцето й запърха.

— Вълк…

— Знам. Срещнахме се едва преди седмица и през това време аз само те лъгах, мамих и те предавах. Знам. Но ако ми дадеш шанс… не искам нищо друго, освен да те пазя. Да бъда близо до теб. Докато мога.

Тя прехапа устни, протегна ръка и издърпа пръстите му, които обвиваха консервата. Видя, че беше накъсал етикета, докато си е играл разсеяно с него.

— Вълк? Да не би да ми предлагаш да бъда… твоята алфа женска?

Той се поколеба.

Скарлет не можа да се сдържи и избухна в смях.

— О, извинявай. Беше подло от моя страна. Знам, че не биваше да се шегувам така. — И като не спираше да се смее, тя понечи да отдръпне ръката си, но той неочаквано я стисна и отказа да я пусне. — Просто имаш толкова уплашен вид, сякаш всеки миг ще изчезна. Вълк, ние се намираме на космически кораб. Няма къде да избягам.

Устните му се огънаха и макар ръката му да продължи да я стиска напрегнато, нервността му започна да се топи.

— Алфа женска, а? — измърмори той. — Това ми харесва.

Скарлет засия и сви леко рамене.

— Може и аз да започна да го харесвам.

Синдер лежеше по гръб и се взираше нагоре към вътрешностите на двигателя на Рампион. Единствено изкуствената й ръка се движеше, като премяташе през пръстите й малкия, блещукащ чип за директна връзка. Беше хипнотизирана от това как странният материал на чипа улавяше светлините от главния компютър на стената и ги отразяваше, а после запращаше рубини и смарагди, които трепкаха по жиците, по вентилаторите и по бучащите трансформатори. Беше хипнотизирана, но без да вижда цветовете в действителност.

Мислите й бяха разпънати между пространство от хиляди километри.

Земята. Източната република. Нов Пекин и Кай, който се беше сгодил за кралица Левана. Стомахът й се обърна и тя продължи да си припомня жлъчта в гласа му, когато бяха разговаряли за кралицата. Опита се да си представи през какви изпитания минаваше сега. Но имаше ли друг избор пред него? Тя не знаеше с положителност. Искаше й се да каже „да“ и че всичко друго — война, чума, робство — би било за предпочитане пред това да избере за императрица Левана, но не знаеше дали наистина беше така. Не знаеше дали някога изобщо е имал друг избор, или решението му винаги е било неизбежно.