Марисса Майер - Скарлет

— Сибил.

Токчетата на главната чародейка изчаткаха по стъкления под. Тя долови как дрехата й се надипли, когато Сибил се поклони.

А долу в пещерата кутрето кръстосваше в кръг около господарката си — едно младо русокосо момиче, бледо като призрак в черната си дреха.

— Всички специални агенти временно бяха освободени от мисиите си и отново се укриват. Изчислихме, че има двеста и шестдесет убити сред тях.

— Земляните скоро ще забележат татуировките, ако това все още не се е случило. Погрижи се да ги замаскират добре.

— Разбира се, Ваше Величество. Боя се, че трябва да ви докладвам и за смъртта на един чародей.

Левана вдигна очи, очаквайки за миг да улови в стъклото отражението на Сибил, но там нямаше нищо, не и на този прозорец. Нито на който и да е кралски прозорец. Беше се погрижила за това. Но дори след всичките тези години не беше свикнала напълно.

Тя повдигна вежди и подкани Сибил да продължи.

— Става дума за чародея Яил. Бил е прострелян в гърдите.

— Яил ли? Не е в негов стил да напусне убежището си дори по време на битка.

— Един от неговите зверове ми съобщи, че Лин Синдер се е появила — изглежда е опитал да я залови лично.

Ноздрите на Левана се разшириха и тя отново се обърна към тренировъчните бази точно когато малкото кутре се нахвърли върху господарката си. Момичето изпищя и падна по гръб, но след това цялото й тяло се скова от концентрация. Дори от наблюдателната си кула Левана виждаше капките пот, които избиваха по челото й и се търкулваха надолу по слепоочията й.

Кутрето отвори устата си и зъбите му проблеснаха, но после се поколеба.

Левана не можеше да каже кое надви животинския му инстинкт — дали контролът, който се опитваше да наложи чародейката, или остатъците от лунното момче, които все още придружаваха мислите в главата му.

— Глутницата на Яил вече се е разпуснала, с изключение на една бета, открита в парижката крепост. Ще изпратя Еймъри да ги прибере.

Кутрето падна от господарката си и се сви на топка до нея. Трепереше. Скимтеше. Очевидно изпитваше болка.

Като залиташе, чародейката се изправи на крака и изтупа черния реголитен прах от якето си. Той беше навсякъде в тези пещери — естествено образуваните тръби от лава, които никога нямаше да се изчистят от него, без значение колко дълго още продължаваха да строят вътре в тях. Левана ненавиждаше праха, ненавиждаше как полепва по косата и по ноктите й, как пълнеше дробовете й. Щом можеше, винаги се стремеше да отбягва тръбите, като предпочиташе да стои в светлия, лъскав купол, под който се намираше столицата на Луна и дворецът й.

— Ваше Величество? — обади се Сибил.

— Не, не пращай Еймъри — рече тя, без да сваля очи от кутрето, което се гърчеше в болки. И продължаваше да се бори срещу контрола на господарката си. Продължаваше да се мъчи да запази разума си. Продължаваше да иска да е малко момче. А не войник. Или чудовище.

Нито пешка.

— Остави глутницата на Яил да си върви. Специалните агенти свършиха работата си.

Най-сетне кутрето спря да се превива. Нежната козина на лицето му беше мокра от сълзите, докато лежеше там задъхано.

Погледът на господарката му беше жесток и толкова животински, колкото и на поверениците й. Левана почти чуваше заповедите на жената, макар че ни една дума не излезе от устата й. Каза му да се изправи. Да се строи в редицата при другите. Да й се подчини. И момчето се подчини. Като се движеше бавно и болезнено, то се изправи на стройните си крака и се нареди в строя. С наведена глава. И приведени рамене.

Като куче, което бяха нахокали.

— Тези войници почти са готови — каза Левана. — Генетичните им изменения са завършени, чародеите им са подготвени. Следващия път, когато ударим Земята, тези мъже ще водят атаката и тогава няма да ги крием.

— Да, Ваше Величество. — Сибил се поклони и този път Левана почувства как уважението й се стелеше и от нея, не само от думите й. — Ще ми позволите ли да ви поднеса най-топлите си поздравления по случай годежа ви, кралице моя.

Лявата ръка на Левана се сви и тя прокара палец по шлифованата каменна халка на пръста си. Винаги я бе прикривала в своето обаяние. Не беше сигурна дали имаше жив човек, който да знае, че тя все още я носи. Дори тя самата често забравяше, че е там, но тази вечер, след като принц Каито беше приел брачния съюз, пръстът й беше изтръпнал.

— Благодаря, Сибил. Това е всичко.

Нов поклон, а след него и отдалечаващите се стъпки.

Долу строените войници започваха да се разпускат, тъй като подготовката за деня беше завършила. Чародеите отведоха войниците в отделните пещери в естествения лабиринт под лицето на Луната.