Марисса Майер - Скарлет

Беше странно да наблюдава тези мъже и момчета, тези създания, които по времето на родителите й не бяха нищо повече от един експеримент, но под нейно управление се бяха превърнали в реалност. Интелигентността на хора, инстинктите на вълци, податливостта на деца. Създаваха у нея чувство на напрегнатост, каквото не бе изпитвала с години. Толкова много лунитяни, с такива особени мозъчни вълни, които и тя самата не можеше да контролира. Не и всички наведнъж.

Тези зверове, тези творения на науката никога нямаше да я обикнат.

Не и както хората от Луна я обичаха.

Не и както скоро щяха да я обикнат хората на Земята.

Часове наред Скарлет плака, свита на кълбо на долното легло в новата си каюта. Всяко ридание отекваше в мускулите й, които я боляха, но болката я караше да плаче още по-силно, когато си спомнеше всичко.

Адреналинът, гневът и отричането си бяха отишли, още докато преравяше гардероба, когато намери една военна униформа, сгъната почти в най-долното чекмедже. И макар че американската униформа беше цялата в сиво и бяло, вместо със смесицата от сини цветове на европейските пилоти, тя пак поразително приличаше на дрехите, които баба й беше носила в дните си на военна служба.

Тя стисна чисто бялата тениска до себе си и плака в нея толкова дълго, че я изцапа почти колкото дрехите, които бяха на нея и искаше да смени.

Цялото й тяло пулсираше тежко, когато най-накрая сълзите й започнаха да пресъхват. Задъхана тежко, тя се завъртя по гръб и обърса последните вадички в памучната тениска.

Всеки път щом сълзите й стихваха, в главата й отекваха думите „Grand-mere вече я няма“ и тогава се изсипваше нов порой. Но думите ставаха все по-кухи, а болката се превръщаше в безчувственост.

Стомахът й изкъркори.

Скарлет простена, сложи ръка отгоре му и се запита дали, ако затвори очи и заспи, тялото й щеше да забрави, че не е яла повече от ден. Но докато си лежеше там и се молеше безчувствеността да я обхване цялата, коремът й отново изръмжа. По-силно.

Скарлет подсмръкна ядосано. Като се улови за леглото над нея, тя се изправи и седна. Главата й беше замаяна от обезводняването, но с малко залитане успя да стигне до вратата.

Щом я отвори, от кухнята се чу някакъв трясък. Като надникна в коридора, тя видя, че Вълка се е навел над плота и държи една консерва.

Тя пристъпи под светлината на кухнята и видя, че върху етикета на консервата имаше нарисувани червени домати. Като се съдеше по вдлъбнатините отстрани на кутията, Вълка се беше опитал да я отвори с вилица.

Той вдигна погледа си към нея и тя остана доволна, че не беше единствената, чието лице се беше зачервило.

— Защо ще слагат храна в това нещо, ако след това няма да могат да го отворят?

Тя прехапа устните си, за да не се засмее слабо, без да е сигурна дали от съжаление, или веселост.

— А ти опита ли с отварачката за консерви?

Вълка я погледна озадачено, докато тя заобиколи масата и прерови най-горното шкафче.

— Ние на Земята си имаме всякакви уреди като този тук — рече тя и извади отварачката. Завъртя я по капака на консервата, като я усукваше бавно по ръба.

Бузите те на Вълка порозовяха, когато повдигна капака и се намръщи пред яркочервената каша.

— Не това очаквах да видя.

— Това не са пресни домати от градината, на каквито си свикнал, но няма как — ще трябва да минем с тези. — Като се разтърси в шкафа, Скарлет извади една консерва с маслини и буркан с мариновани сърчица артишок. — Ето, сега ще си направим една антипаста.

Тогава усети съвсем лек допир в косата си и се отдръпна. Вълка отпусна ръката си и стисна ръба на плота.

— Съжалявам. Имаш… косата ти.

Скарлет остави бурканите, опипа косата си и откри, че се е заплела на възли и стърчи навсякъде като разплетена кошница. Тя бутна маслините към Вълка.

— Я опитай да ги отвориш с отварачката.

Тя разсеяно започна да разплита възлите, а в това време намери една вилица и седна на дългата маса. През годините върху нея бяха издълбани инициалите на много войници и това й напомни за килията й в операта. Макар че на кораба беше несравнимо по-добре, отколкото да стои арестувана в онова подземие, затвореното пространство я притискаше, почти я задушаваше. Знаеше, че баба й сигурно е била назначена на подобен кораб по време на службата си в армията. Нищо чудно тогава, че, когато се беше пенсионирала, беше избрала фермата с откритото небе и далечния хоризонт.

Дано Емили да се грижи за животните.